Потискайки страха си, тя се обърна към вуйчо си и се опита да се усмихне.
— Няма нищо, чичо. Просто се надявах, че вече имаш повече пари и би могъл да ми заемеш известна сума, за да разширя малко конюшнята си.
Джош познаваше много добре племенницата си и не се задоволи с това половинчато обяснение. Обаче когато поискаше, Мелиса ставаше наистина очарователна, а в момента тя беше готова да стори всичко, за да отклони вниманието му. И успя да го стори, така че когато след час Джош я придружи до файтончето й, лицето му беше грейнало от радост. Най-много го зарадваха последните й думи, произнесени полусериозно, полунашега:
— Май е време да последвам съвета ти и да си намеря богат съпруг. През последните дни се убедих, че никак не е приятно да си беден. — Усмихна му се с обич, показа трапчинките си и добави подчертано уверено: — Това е най-простото решение на въпроса.
Джош усети невероятно облекчение. Когато й помогна да се качи във файтончето, в сините му очи се четеше пълно съгласие. Подаде й юздите и попита нарочно небрежно:
— Какво ще кажеш за младия Слейд? Доколкото разбрах, идвал е у вас да види Фоли.
— Оказа се точно такъв, какъвто ми го описа — безделник и пияница! — отговори остро Мелиса.
— Какво? — промърмори смаяно Джош. — Нима не ти хареса?
— Ни най-малко! — отвърна тържествено Мелиса и изцъка с език, за да подкара коня.
Разтревожен, че е обрисувал Доминик в твърде черни бои, Джош се загледа след племенницата си. Беше длъжен да намери начин да й разкрие истинския образ на младежа. Само че трябваше да прояви максимална предпазливост, защото ако започнеше внезапно да го превъзнася до небесата, веднага щеше да събуди недоверието й.
Желанието му да омъжи Мелиса за Доминик беше станало толкова силно, че личните му причини да ускори този брак бяха отстъпили на заден план. Мелиса можеше да се омъжи само за човек като Доминик Слейд, това беше повече от ясно. Освен че беше богат, красив и любезен, имаше и още една, твърде основателна причина — един по един, ухажорите от околността се бяха оттеглили. Един добър бизнесмен не изпускаше подобна възможност и Джош щеше да се погрижи Мелиса да не пропилее последния си шанс — все едно искаше ли го тя или не!
Той се разположи удобно в креслото си и посегна към хартията и мастилото. Крайно време беше да пише на Ройс… и между другото да попита кога синът му ще благоволи да се върне в бащиния дом и дали мистър Слейд възнамерява да го придружи.
Още рано сутринта на следващия ден един слуга отнесе писмото в Таузънд Оукс. Това не беше единственото писмо, което се получи там през този ден. Загубила всяка надежда, Мелиса също посегна към перото и хартията.
Не й беше лесно да вземе това решение, освен това силно се съмняваше, че подобен рискован ход би могъл да има успех. Ала времето напираше, първи юли беше съвсем близо, а тя не беше в състояние да събере исканата от Лейтимър сума… нито пък да му стане любовница.
От деня, в който англичанинът й направи отвратителното си предложение, тя не можеше да спи. Нощ след нощ се люшкаше между увереността, че не е в състояние да изтърпи ласките му, и страха, че няма начин да се изплъзне от заложения й капан. Премисляше отново и отново онзи съдбоносен ден и й ставаше все по-ясно, че Лейтимър нарочно й е дал време да размисли. Проявеното великодушие и обстоятелството, че не беше настоял за незабавно плащане, трябваше да приспят бдителността й. На всичкото отгоре му дадох време да проучи внимателно финансовото състояние на Уилоуглен, казваше си горчиво тя.
Можеха да продадат имението, но Мелиса се съмняваше, че дори тогава щяха да съберат необходимата сума, за да погасят дълга си. Да, земята и къщата струваха много, но на търга никой нямаше да заплати истинската им стойност. Заинтересованите лица щяха да назовават смешни суми и собствениците щяха да получат най-много една четвърт от действителната стойност на имота. Лейтимър е знаел това много добре, каза си вбесено Мелиса. Освен това е знаел какво изпитвам към родния си дом, знаел е, че съм готова на всичко, за да го спася. Сигурно е уверен, че съм готова дори да му стана любовница…
Ако ставаше въпрос само за нея, можеше да му се изсмее в лицето. Но не биваше да забравя Зак и Етиен, Франсиз и Ада… Всички те щяха да останат без покрив над главата. Съдбата на толкова много хора тежеше върху тесните й рамене. Когато Закари навършеше двадесет и една година или ако тя се омъжеше, щяха да забравят грижите, но сега…