Настроението им се понижи значително. Две години може и да не бяха дълъг срок, но когато всеки ден трябваше да треперят от страх, че ще загубят покрива над главите си, те им се струваха цяла вечност.
— Смяташ ли, че трябва да се омъжа за Джон Нюкомб? — попита съкрушена Мелиса.
— За онзи празноглавец? Никога! — изрева ядно Закари. — Щом не го искаш, нямаш никакви причини да го направиш свой съпруг… Пък и нищо не разбира от коне!
Мелиса едва не се изсмя с глас. Милият Зак! Поне той беше на нейна страна. Все пак от време на време тя се питаше дали брат й някъде дълбоко в себе си не желае сестра му да се омъжи и да направи живота им малко по-лесен и поносим. Най-важното беше, че щяха да изплатят веднага останалите дългове и да спят спокойно в любимия си Уилоуглен. А къщата и стопанските сгради щяха да бъдат приведени в пълен порядък…
Тя се извърна и се загледа през прозореца. Оттук много добре се виждаха западналите обори, макар и прикрити зад мощните стари дъбове. Между стопанските сгради и господарския дом имаше обширна морава. Щом им позволяха да се разпореждат свободно с дядовото богатство, щяха да построят нови обори, да заградят обширни ливади за конете, а Фоли, прекрасният кафяв жребец, гордостта на конюшнята им, най-после можеше да се движи в подобаващата му рамка. Нима Фоли не беше последната преграда между тях и пълната разруха? Та нали само наградите, спечелени от него на конните състезания във Вирджиния и Мериленд, им бяха дали възможност да отърват Уилоуглен от безбройните задължения! Само преди месец жребецът беше спечелил значителна сума в Ню Орлиънс! Предстояха му още много състезания, още много награди. Невероятната бързина на Фоли, съчетана с изключителна издръжливост, си беше спечелила заслужена слава между най-известните познавачи на коне в Северна Америка.
Мелиса се усмихна меланхолично, припомнила си онова съдбоносно пътуване на баща й до Англия, помогнало им да се сдобият с Фоли. През 18О9 година, напук на добрите съвети на познатите си, Хю Сеймур реши да замине за Англия, за да купи коне. Придружаваха го шест от най-добрите му кобили за разплод, които възнамеряваше да представи на известните английски специалисти. Мечтата му беше да възстанови семейното богатство, изхарчено от него, като отгледа няколко първокласни състезателни жребци. Както повечето от плановете му, и този се оказа погрешен.
Хазартните салони на Лондон го омагьосаха. Скоро всички донесени пари се стопиха на игралната маса. При завръщането му пече не ставаше дума за първокласните коне, които беше възнамерявал да доведе, дори напротив, от собствените му кобили беше останала само една, която всъщност беше собственост на Мелиса и се казваше Лунен прашец, заплодена от Хембълтониън, спечелил през 1795 година в Сен Лижие и внук на известния Еклипс, един от най-прекрасните расови жребци на своето време.
Мелиса и Закари, които споделяха мечтите на баща си и очакваха с нетърпение новородени жребчета, останаха горчиво излъгани. Трябваше да се задоволят с едно-единствено конче — сина на Лунен прашец. Имаха късмет, че Фоли се отличаваше с бързината и издръжливостта на баща си. Мечтата им обещаваше да стане действителност.
Мелиса въздъхна и по лицето й пробяга тъмна сянка. Закари не изпускаше нито една подробност от изражението на лицето й. Гласът му прозвуча развълнувано:
— Какво ти е, Лиса? Защо си толкова нещастна? Не позволявай малката сцена с чичо Джош да ти развали настроението!
Мелиса се извърна към брат си.
— Не е това. Просто си спомних за татко. Много ми се иска да беше доживял да види успехите на Фоли. Колко ли щеше да се радва на първия си кон-победител…
Закари, който не се отличаваше с подобна сантименталност, отвърна подигравателно:
— Радвай се, че старият ти завеща малкото останали коне и говеда, сестричке! Я си представи, че бяха разпродали на търг и последната ни надежда за спасяване на Уилоуглен!
Потънала в мислите си, Мелиса попита:
— Тревожи ли те това, Зак? Може би смяташ, че Фоли и останалите коне трябва да са твои, както земята и къщата?
— Ти да не си се побъркала? Ако татко не беше оставил добитъка на теб, сега нямаше да седим в старата библиотека. Той искаше да бъде сигурен, че няма да продадат кобилите като част от личната му собственост, за да покрият дълговете. Това е голямо облекчение за мен! — Закари се усмихна с обичайната си очарователна непосредственост. — Поне един път в живота си баща ни да знае как да постъпи: Уилоуглен е моето наследство, но Фоли и говедата принадлежат на теб. Пък и не е можел да не знае, че нито ти, нито аз ще помислим да разделим наследството си, каквото и да е то. Нали не смяташ, че ти завиждам заради конете и говедата? Нали досега всичко ни беше общо? — Гласът му предрезгавя от вълнение. — Или си решила да се разделим? Може би искаш да си вземеш своето и да се махнеш от Уилоуглен? — Устните му се сгърчиха в тъжна усмивка. — Разбирам те, повярвай! Тук не може да се постигне почти нищо…