Само след час двамата приятели бяха готови за тръгване. Доминик остави нарежданията си на управителя и главния коняр и възседна коня си.
Първите няколко минути изминаха в мълчание. Най-после Ройс го прекъсна и отправи покана към приятеля си отново да им гостува в Оук Холоу. Доминик го изгледа накриво и промърмори под носа си:
— Мисля, че е по-добре да отседна в гостилницата, където прекарахме вечерта с младия Сеймур. Нямам намерение да остана дълго. Надявам се, че преговорите за Фоли няма да ми отнемат много време.
Ройс хвърли бърз поглед към мрачното лице на приятеля си и даде израз на опасенията си:
— Много ми се иска да разбера защо Мелиса е взела това внезапно решение. Тя не даваше и дума да се издума за продажба.
Доминик имаше свое мнение по въпроса. Откакто беше прочел писмото й, не можеше да мисли за нищо друго, освен за неочакваната й отстъпчивост, както и за безумната цена, която му беше поискала.
— Ако не бях уверен в друго, щях да потвърдя предишното си мнение — че твоята мила братовчедка е луда или е предприела тази стъпка само за да ме вбеси напълно. Едно обаче е странно — защо назовава в писмото си такава огромна сума? Никой здравомислещ човек не би платил толкова пари за един кон. Та това е смешно! Забележи обаче едно — сумата отговаря точно на онази, която дължат на Лейтимър.
Ройс го изгледа уплашено. Погледът му помрачня.
— Наистина ли смяташ, че е замесен Лейтимър? Да не искаш да кажеш, че я принуждава да продаде Фоли?
Доминик кимна, уверен в правотата си.
— И двамата знаем, че Лейтимър е жаден за пари негодник и въпреки непрестанните му твърдения, че се наслаждава на пребиваването си в Америка, всъщност не може да понася селото и селските хора. Не помниш ли, че никога не излизаше от Лондон и все се подиграваше на тъпите провинциалисти? Ню Орлиънс е много по-подходящ за него от малкия Батън Руж, затова съм уверен, че стои тук само заради парите. Предполагам, че търпението му се е изчерпало и принуждава Мелиса да продава.
— И тъй като Фоли е единственото по-ценно имущество на Мелиса — с изключение на плантацията, която е собственост на брат й, — тя е направила опит да намери пари, като продаде Фоли на тази безумна цена — установи замислено Ройс, изгледа хитро приятеля си и прибави: — Всъщност, Мелиса би могла и да се омъжи за него. По този начин Лейтимър ще получи и коня, и дела й в поставеното под попечителство наследство на дядо ни.
Доминик вече беше предвидил тази възможност и за огромно разочарование на приятеля си не прояви ни най-малко вълнение.
— Сигурен съм, че Лейтимър е обмислил и този ход — отговори спокойно той. — Ала дори само фактът, че Мелиса ми предложи коня, е доказателство за нежеланието й да встъпи в брак с такъв човек.
Ройс сърдито изпухтя.
— Мелиса изобщо няма намерение да се омъжи. Откак навърши седемнадесет години, двамата с баща ми не са престанали да се карат по този въпрос.
— Това също е възможно — отвърна все така спокойно Доминик. — По-вероятно е обаче Лейтимър изобщо да не й е оставил възможност за избор. Можеш ли да си го представиш като женен човек? По-скоро би й предложил да му стане любовница.
— Бог да му е на помощ! — изфуча Ройс. — Само ако се е осмелил да я докосне, аз ще му…
Той предпочете да не се доизкаже и останалата част от пътя измина в мълчание. И двамата постоянно пришпорваха конете си, за да стигнат по-скоро до целта. За Ройс положението беше просто: ако Лейтимър беше посмял да направи някое безчестно предложение на Мелиса, той щеше да го убие и с това работата щеше да бъде свършена! За Доминик обаче нямаше просто решение на дилемата, пред която беше изправен.
Той беше сърдит, гневен, загрижен и объркан от бурята, която бушуваше в сърцето му. Все пак всички тези чувства го тревожеха много по-малко от издайническите тръпки по гърба, когато си представяше Мелиса в ръцете на Лейтимър. А когато си рисуваше какви средства за натиск е използвал англичанинът срещу нея и как в отчаянието си тя е прибегнала към него като към последна надежда, в душата му се надигаше собственическият инстинкт. Парадоксално, но фактът, че именно Мелиса будеше у него този инстинкт, го ядосваше още повече. Това е смешно, повтаряше си през зъби той. Смешно и невероятно! Та тази жена изобщо не му харесваше и все пак вършеше заради нея неща, които нямаха нищо общо със здравия човешки разум! Проклинайки се, той продължаваше да препуска като бесен и лицето му ставаше все по-мрачно.