В първия миг думите му я изкушиха да признае за предложението на Лейтимър. После я завладя усещането за близостта му и тя престана да мисли. Слава Богу, влезлият в библиотеката Закари я спаси от неудобното положение.
Тримата продължиха да бъбрят още известно време, а накрая Доминик и Мелиса подписаха временно споразумение, което изброяваше условията на продажбата. Скрил хартията в джоба си, Доминик се сбогува доволен от постигнатото и в същото време обезпокоен. Не му беше приятно, че от сделката между него и Мелиса щеше да се обогати човек като Лейтимър. Само ако можеше да намери начин да сложи кръст на пъклените му планове…
Когато се прибра в гостилницата, там вече го чакаше Ройс. Приятелят му не спести хапливите си намеци, а когато прочете подписания временен договор, стана просто непоносим.
— Добре де, приеми, че съм изгубил ума си — отговори примирително Доминик. — Но не е нужно да ме упрекваш.
Утвърдителното кимване на Ройс не допринесе за повдигане на настроението му, защото приятелят му очевидно беше решил да се позабавлява добре за негова сметка. Едва когато Ройс завърши с покана за вечеря, атмосферата се разведри.
Скоро след това господата излязоха от гостилницата. Тъкмо бяха възседнали конете си, когато Доминик забеляза влизащия в кръчмата мъж. Той замръзна на мястото си и Ройс, учуден от бавенето на приятеля си, попита нетърпеливо:
— Случило ли се е нещо?
— Мога да се обзаложа, че преди минута видях Лейтимър да влиза в гостилницата — гласеше отговорът.
Ройс вдигна рамене.
— Е, и какво от това? Няма как да го промениш, нали? Не можеш да му забраниш да посещава гостилницата, в която си отседнал.
Доминик изкриви лице. Ройс беше прав. Без да каже дума, той обърна коня си и препусна след приятеля си към Оук Холоу. Все пак не можа да прогони от мислите си образа на мъжа, когото бе видял да влиза, в кръчмата. Дали наистина е бил Лейтимър? Много по-важен обаче беше въпросът дали не е дошъл в кръчмата, за да се срещне с Мелиса.
Отговорът и на двата въпроса гласеше да. Човекът, видян от Доминик, беше наистина Лейтимър и нашият герой никак нямаше да се зарадва, като узнаеше, че врагът му обитава стая номер три, само на пет врати от неговата. Още по-недоволен щеше да бъде Доминик, ако разбереше, че веднага щом се прибра в стаята си, Лейтимър седна да пише на мис Мелиса Сеймур.
Изпълнен с похотливо очакване, англичанинът написа, че е пристигнал в Батън Руж и много би искал да се срещне с нея. Усмивката му стана още по-широка, когато допълни, че е дошъл, за да могат да обсъдят на спокойствие подробностите около уреждането на дълга й. Завърши с нечетливия си почерк, че е отседнал в Уайтхорн, стая номер три. Щяло да й бъде само от полза, ако приемела да се срещне с него, за да не се получат някои недоразумения относно „условията на сделката“.
Този обиден намек разтърси Мелиса до дън душа, когато още същата вечер прочете писмото. Ала тъй като беше очаквала вест от Лейтимър, пристигането на писмото беше и едно голямо облекчение. Приседнала на крайчеца на един стол в спалнята си, тя го прочете още веднъж, неизразимо облекчена, че благодарение великодушието на Доминик Слейд Лейтимър вече не представляваше заплаха за нея — нито за добродетелта, нито за душевното й спокойствие. Ако Слейд не беше реагирал на писмото й или беше закъснял само с един ден, или пък беше отказал да заплати тази извънредно висока цена… Мелиса се покашля, за да прочисти пресъхналото си гърло, и се опита да си представи последствията. Как ли щеше да се чувства сега без утехата, че в края на седмицата ще запрати в лицето на Лейтимър цял куп златни монети?
Тя седя дълго в стаята си, устремила поглед в писмото на англичанина. Все още не можеше да проумее докрай, че е избягнала заплашващата я пропаст. И то, когато беше почти склонна да се съгласи с унизителните му условия…
Мелиса прочете още веднъж краткото писъмце, с което Лейтимър й съобщаваше, че желае да я види още днес. Защо е толкова настоятелен, запита се недоволно тя. Какво ли е замислил пак? Опита се да прецени възможностите, но не й хрумна нито едно задоволително разрешение на загадката. Може би беше решил да се наслади на отчаянието й. Очите й засвяткаха гневно и за миг тя се изкуши да го остави да чака напразно цялата вечер. След малко обаче устните й се отпуснаха унило. Не биваше да се опълчва така открито срещу този човек. Ами ако му омръзнеше да чака и се явеше тук, в Уилоуглен, за да говори с нея? Побиха я студени тръпки. Закари непременно щеше да заподозре нещо… Тя прегледа още веднъж писмото, стараейки се да разчете номера на стаята. Три ли беше или осем? След грижливо изследване Мелиса стигна до заключението, че сигурно е осем.