След малко тя остави писмото, стана и пристъпи към въртящото се огледало, за да разреши свободно пуснатата си коса. След като Доминик си отиде, тя се беше изкъпала и сега блестящите медноцветни къдрици падаха тежко по раменете й. Равномерното движение на четката я успокои, но мислите й все още бяха заети с писмото на Лейтимър.
Защо пък да не се срещна с него? — продължи да размишлява тя. Трябваше да си достави удоволствието да види лицето му, когато му заявеше, че отхвърля позорното му предложение. Колкото повече размисляше, толкова повече се опияняваше от тази мисъл. Защо не? Този мъж я унижи, принуди я да изслуша позорните му предложения, защо сега и тя да не го принуди да я изслуша? Защо да чака до утре?
На лицето й се появи колеблива усмивка. Толкова беше приятно да си представя гнева и разочарованието на Лейтимър в мига, когато узнаеше, че жертвата му се изплъзва…
След като взе решение, тя обмисли внимателно как би могла да се добере до стаята му, без да предизвика обществен скандал. Какъв ужасен шум щеше да се вдигне, ако хората узнаеха, че Мелиса Сеймур е отишла в някаква си гостилница и, още по-страшно, е влязла сама в стаята на мъж!
Лейтимър не беше споменал точен час, затова тя можеше да се престори, че се оттегля рано в стаята си, а после да се измъкне тихичко и да отиде в града на кон, без никой да я забележи. Тази част от набързо съставения план не й създаваше грижи — най-трудното беше да се вмъкне незабелязано в стаята му. И дума не можеше да става да използва главния вход. Сети се за задната стълба и въздъхна облекчено. Тази стълба беше поставена там точно за целта, за която възнамеряваше да я използва и Мелиса — за да се влиза незабелязано в осемте малки стаи за гости.
Мелиса се усмихна доволно и отвори стария махагонов шкаф, поставен в ъгъла. За съжаление роклите в него бяха твърде малко и никоя от тях не беше нова. Усмивката й угасна. Искаше да изглежда възможно най-добре, когато застане пред Лейтимър, за да види той какво му се изплъзва и да съжалява. Не особено благородна постъпка, призна с хихикане тя, но много й се искаше да му причини поне малко страдание след всичко, което й беше причинил… Трябваше да изглежда очарователно, когато му каже открито мнението си за позорното му предложение.
Ръката й случайно напипа една доста стара копринена рокля с цвят на кехлибар. С внезапно събудил се интерес тя я извади и бързо я облече. После застана пред огледалото и доволно се завъртя на всички страни. Прекрасно, помисли си тя. Само ми е малко тясна и гърдите ми всеки миг ще изскочат от деколтето.
Роклята отдавна висеше в гардероба й. Баща й я беше донесъл от Англия и не й даваше сърце да се раздели с нея, макар че й беше станала малка. И кройката, и цветът много й отиваха и подчертаваха високите гърди и белите рамене. Кехлибарената коприна придаваше на косата й топъл меден тон и задълбочаваше очите с цвят на топази. Доволна от вида си, Мелиса направи дълбок поклон пред отражението си в огледалото. Само как се спускаше коприната от високата талия и колко богати бяха полите! Вярно, роклята беше стара и малко тясна, но тя нямаше по-хубава дреха и днес щеше да излезе с нея.
Планът й се оказа неочаквано лесен за изпълнение. Когато всички изразиха съжаление по повод внезапно появилото се главоболие, което я принуждаваше да се оттегли в стаята си, тя дори усети угризения на съвестта. С треперещи ръце младата жена се освободи набързо от невъзможната роба, която беше носила цял ден, и се пъхна в тясната копринена рокля. Още няколко разчесвания на косата, после наметна износената кадифена пелерина, нахлупи качулката и се запъти към вратата. Ослуша се, огледа тъмния коридор и се промъкна към изхода.
След това хукна бързо по стълбата, молейки се да не я срещне никой. Стигна до обора, оседла една от кобилите и внимателно я изведе навън. Едва когато достигна главния път, биенето на сърцето й престана. От гърлото й се изтръгна облекчена въздишка. Слава богу! — каза си доволно тя. Никой не ме видя! Сега й оставаше само разговорът с Лейтимър…
Пристигна в Батън Руж само след минути, стараейки се да се движи в сянка, за да не я познаят случайните пътници. За щастие кръчмата беше в самия край на градчето. Мелиса насочи коня си към тъмния заден двор, скочи гъвкаво от седлото, завърза кобилата за един млад дъб и се втурна към външната стълба.
Изкачи няколко стъпала и сърцето й отново заби като лудо. Едно беше да си представя срещата с Лейтимър, докато седеше в собствената си спалня, и съвсем друго да се вмъкне неочаквано в стаята му. Внезапно осъзнала, че й предстои да извърши нещо опасно и едновременно с това неприлично, тя се поколеба. Понечи да тръгне обратно, но си припомни, че Лейтимър може да довтаса в Уилоуглен и да заплаши Закари. Страхът за брат й я накара да продължи пътя си. Никой нямаше да я види, а Лейтимър щеше да си мълчи, защото в противен случай щяха да го изобличат като прелъстител на невинни момичета. Тя предполагаше, и с право, че той никак не е склонен да загуби доброто си име и славата на „очарователен англичанин“.