Събрала цялата си смелост, тя изтича нагоре по стълбата, преди отново да е променила намерението си. При отварянето вратата изскърца и сърцето й се качи в гърлото. Тя се промъкна внимателно в оскъдно осветения коридор и с облекчение установи, че стая номер осем е първата до вратата. Всички опасения изчезнаха. Обзе я справедливо възмущение. Решена да се справи с врага, тя отвори вратата и се втурна вътре със святкащи от гняв очи.
За нейно разочарование, стаята се оказа празна. Уплашена, Мелиса огледа обстановката и потърси свещ. Запали я и отново се огледа. Намираше се в ниска, оскъдно обзаведена стаичка. Леглото беше оправено, покривката беше на зелени и жълти ивици. Грубо издялан чамов стол и мъничък свещник създаваха известен уют.
Покрусена от отсъствието на неприятеля, Мелиса остави свещта и започна да се разхожда напред-назад в малкото помещение. Трябваше да обмисли внимателно думите, с които щеше да се обърне към Лейтимър. Ала времето минаваше, без той да се появи. Накрая тя приседна на стола и се опита да прецени колко часа са минали. Не знаеше колко е часът, но й се струваше, че е чакала цяла вечност, и започна да се пита дали пък не е прочела добре писмото му.
Първоначалният гняв, който я беше тласнал към това приключение, се изпари. Скоро я обзеха съмнения. Лейтимър все още не идваше. Внезапно Мелиса почувства умора и започна да се прозява. След малко хвърли изпълнен с копнеж поглед към леглото. Защо се бави този човек? — запита се изтощено тя. Сигурно го прави нарочно. Иска му се дългото чакане да опъне до скъсване нервите ми. Иска да ме уплаши, за да се примиря с участта си. Мелиса се изправи решително. По дяволите, тя щеше да му докаже, че няма никакво полза от евтините му трикове!
Тя се прозя още няколко пъти и реши да полегне за малко. Със сигурност нямаше да заспи — беше твърде нервна за това, — но поне можеше да си почине няколко минути. Убедена, че постъпката й е разумна, тя разпростря наметката си и се отпусна на леглото.
Не мина много време и очите й се затвориха. Само след секунди вече спеше дълбоко. Медноцветната коса се разпиля по възглавницата, старата наметка, с която се беше завила, се плъзна надолу и откри прелестната извивка на гърдите й, подчертани още повече от тесния корсаж на копринената рокля.
По същото време Доминик, Джош и Ройс седяха долу в кръчмата и се черпеха с последната за тази вечер чаша бренди. След като вечеряха в Оук Холоу, тримата господа решиха да се отбият за малко в Уайтхорн, за да отпразнуват покупката на Доминик. Джош беше много щастлив от развоя на събитията и де зарадва още повече, когато узна, че Доминик и Мелиса ще си поделят собствеността върху Фоли — всичко, което ги обвързваше един за друг, беше истинска благословия в очите му!
— Все още не мога да повярвам, че Мелиса се е съгласила да ти продаде коня. Даже да е само половината — засмя се по някое време Ройс. Вече бяха изпили по не знам колко чаши бренди.
Доминик се ухили широко.
— Ти май се съмняваш в чара ми, стари приятелю? Нали знаеш, че дамите правят всичко за мен?
Ройс отговори на усмивката му, после поклати глава.
— Няма защо да ми го казваш. Щом си наумиш нещо, ти правиш всичко, за да го постигнеш.
— Може и да си прав — промърмори помирително Доминик. — Но знай, че веднага щом видях това великолепно животно, бях готов да направя всичко, което е по силите ми, за да го имам.
— Но тази цена! — провикна се невярващо Джош. — От днес се съмнявам в славата ви на делови човек.
Доминик изкриви лице. Джош беше прав — в последно време и той беше започнал да се съмнява в своята вменяемост. А и нямаше как да им обясни защо беше предприел тази безумна стъпка. Затова сви рамене и отбеляза сухо:
— Както и да е, нали постигнах, каквото си бях наумил?
— Наполовина! — изсмя се весело Ройс.
— Е, добре, нека е наполовина. Кой знае, в крайна сметка може да се наложи да платя цялата сметка — промърмори полугласно Доминик.
Думите бяха произнесени без задни мисли, но накараха Джош да застане нащрек.
— Какво искате да кажете? Какви други планове имате по отношение на племенницата ми? — попита недоверчиво той. Дълбоко в себе си, той беше на мнение, че общата собственост върху Фоли е отлична предпоставка за бъдещото предложение за женитба. Забележката на Доминик само затвърди това мнение. Разбира се, младежът нямаше да плати цялата сметка — трябваше само да се ожени за Мелиса! Колко хубаво щеше да бъде да го приемат в семейството си! Защо ли днешните млади хора не бързаха да се женят?