Мелиса загуби дар слово. Обидните думи на Доминик бяха изгорили сърцето й с нагорещено желязо. Вече не беше в състояние да разсъждава разумно. Отчаяно се опита да си втълпи, че нищо страшно не се е случило. Джош искаше да се възползва от положението, но тя нямаше никакво намерение да му позволи да пожертва щастието й само за да се добере до така желаното наследство.
— Няма да се омъжа за мистър Слейд! Не можеш да ме принудиш! — изплака гневно тя.
— Напротив, мога — отвърна уверено Джош и я удостои с гневен поглед.
— Как ще го направиш?
— Ще оспоря правото ти да бъдеш настойница на Закари. В завещанието пише, че аз също отговарям за него. Досега ти предоставях правото да се разпореждаш със съдбата му, но ако се противопоставиш на този брак, няма да имам друг избор, освен да изтръгна момъка от твоето… неморално влияние.
— Неморално! — изшептя задъхано Мелиса. В погледа й се четеше такава ярост, че Джош неволно отстъпи крачка назад.
Все пак той беше твърдо решен да вразуми обезумялата си племенница и гласът му прозвуча неумолимо:
— Точно така, неморално! Не исках да го кажа пред Доминик, но онова, което си позволи днес, е направо скандално! Трябва да се радваш, че мистър Слейд се съгласи да те вземе за жена.
Мелиса беше готова да избухне като вулкан. Трябвало да се радва! Ако Джош си въобразяваше…
— Не позволявам да ме шантажират! Няма да се омъжа за Доминик Слейд!
— Добре — вдигне рамене Джош. — Както желаеш. Но не желая да виждам сълзите ти, когато взема Закари от Уилоуглен и му забраня да се среща с тебе.
— Няма да го направиш!
— Така ли! — усмихна се самоуверено той, сам учуден от твърдостта си. — Мога и ще го направя. — Уловил невярващия поглед на Мелиса, той продължи: — Ако не сториш каквото ти казвам, още утре сутринта ще отида при мистър Хартли и ще го уведомя за случилото се тази нощ. Колкото и да е болезнено за мен, ще го направя. Можеш ли да бъдеш сигурна, че при тези обстоятелства той ще продължи да те смята за настойница на Закари? — продължи с измамна мекота той. — Би могла да ми възразиш, че след две години момчето ще стане пълнолетно и ще може само да се разпорежда със себе си. Щом навърши двадесет и една година, Закари ще може да живее, където си ще, но дотогава…
Сърцето на Мелиса заби като лудо. Стана й ясно, че Джош говори сериозно. Той беше решен да й отнеме Закари — и последната воля на баща й му даваше право да го стори. Тя преглътна сълзите, заседнали на гърлото й, и се опита да си представи бъдещето си. Двете години без Закари щяха да минат бързо, но нищо не беше в състояние да възстанови доброто й име. Слухът за компрометирането й щеше да се разпространи в пялата област, хората щяха да я сочат с пръст и да говорят зад гърба й. Нямаше как да избегне скандала, след като се готвеха да й отнемат Закари — дори ако Джош помолеше съдията да мълчи.
Побеляла като платно, Мелиса отбягна погледа на чичо си. Закари щеше да я намрази! Той нямаше да хареса живота в Оук Холоу, нямаше да позволи на чичо си да се разпорежда с живота му — и със сигурност щеше да я намрази, защото тя беше причината за прогонването му от Уилоуглен. Осени я още една, много по-страшна мисъл: Закари непременно щеше да призове Доминик на дуел, защото щеше да си помисли, че мистър Слейд е обезчестил сестра му и я е опозорил. Осъзнала, че е попаднала в клопка, от която няма изход, тя затърси отчаяно начин да се измъкне от пропастта. Не, нямаше друго решение. Ако не се омъжеше за Доминик Слейд, щяха да я заклеймят като паднала жена и да й отнемат Закари. А това щеше да разруши с един замах всички мечти и надежди за бъдещето.
Не можеше да причини такава мъка на Закари. Тя се обърна към чичо си и сломено отговори:
— Е, добре, ще се омъжа за мистър Слейд. — Обзета от луд гняв, стараейки се да запази гордостта си, тя вирна решително брадичка и задавено добави: — Но ти обещавам, че господинът ще има в мое лице една твърде зла и непокорна съпруга!
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
„Покорност“ беше дума, която Доминик Слейд в никакъв случай не би могъл да свърже със заядливата мис Мелиса Сеймур. А като се имаше предвид и случилото се тази вечер, надеждите за мирен брачен живот ставаха напълно излишни.
Седнал в най-тъмния ъгъл на кръчмата, Доминик не се съмняваше, че годеницата му — а за него нямаше съмнение, че тя ще се съгласи да се омъжи, — щеше да се окаже във висша степен опърничава и нелюбезна. Ако перспективата да се обвърже завинаги с тази жена и да не му изглеждаше привлекателна, то беше убеден поне в две неща: че ще се наслаждава на упражняването на съпружеските си права и че своенравната, силно обезпокояваща и все пак възхитителна бъдеща съпруга няма да му позволи да скучае нито миг. При тази представа по устните му пробягна усмивка и изненаданият Ройс не закъсня да го закачи: