— Е, примири ли се най-после със съдбата си?
Доминик изкриви недоволно лице.
— Примирих се, да. Но ще ти призная, че все още не съм особено въодушевен от предстоящия си брак. Ако не беше твоя братовчедка, а някое друго женско същество, непременно щях да намеря начин да се отърва от задълженията си. — Той помълча и продължи вече по-сериозно: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че наистина не знаех коя е тя? Може да съм способен на какво ли не, но никога не бих си позволил да обезчестя роднината на най-близкия си приятел.
— Вярвам ти — отговори без колебание Роойс. — И много съжалявам, че Мелиса те постави в това неловко положение. — Той смръщи чело. — Много ми се ще да разбера какво е търсила в стаята ти.
— Хайде, хайде… И двамата сме мъже с опит. Много добре знаеш какво е търсила. Дошла е да заложи капан на един невнимателен глупак, тоест на мен.
Ройс не откъсваше поглед от чашата си. Преди години се разбираше много добре с Мелиса, но какво знаеше в действителност за нея? Може би затрудненото финансово положение я бе накарало да прибегне до такива отчаяни мерки… Може би Доминик беше прав. Може би братовчедка му се бе възползвала от първата попаднала й възможност да си улови богат съпруг. Самият той не можеше да го повярва, но пък, от друга страна, не намираше приемливо обяснение за странното й поведение.
— Е, поне няма да останеш с празни ръце — утеши Ройс приятеля си. — Като неин съпруг ще станеш пълноправен собственик на Фоли и онази глупава сделка с подялбата ще се окаже нищожна. — Очите му заблестяха дръзко, когато допълни: — Доколкото успях да видя при влизането си в стаята, ти не беше нечувствителен към прелестите на младата дама. Сигурен съм, че с времето бракът ще ти хареса.
Лицето на Доминик потъмня от гняв.
— Не е много вероятно. А що се отнася до коня, аз вече дадох съгласието си да купя половината и ще удържа на думата си все едно какво ни очаква. Мелиса ще си получи проклетите пари, а аз ще спазя задълженията, които поех днес. — Той се ухили. — Не бих могъл да твърдя, че съм в състояние да променя бъдещата си съпруга, но и нямам никакви намерения да играя ролята на всевластния съпруг.
— Тогава всичко е наред — отвърна развеселено Ройс. — Ако започнеш да я ограничаваш, Мелиса ще ти издере очите. Тя изобщо не е онова, което се разбира под покорна, отстъпчива жена.
— Прав си. Сигурно ще проклинам мига, в който я срещнах, но съм абсолютно сигурен, че някой прекрасен ден ще успея да я опитомя.
— Както виждам, ти не си чак толкова зле настроен към предстоящия си брак — установи сухо Ройс. — Даже напротив, в сърцето ми се промъква подозрението, че очакваш събитието с истинско удоволствие…
— Може би — отговори с тайнствена усмивка Доминик. — Все пак ставам собственик на Фоли, както правилно ми посочи преди малко.
Ройс изпухтя презрително и двамата заговориха за предстоящата сватба. След известни пререкания стигнаха до извода, че средата на август е най-подходящото време и че Мелиса вероятно ще пожелае да се венчае в родния си дом — ако, разбира се, успееха да ремонтират основно Уилоуглен дотогава.
— Ако не — обади се лениво Ройс, — бихме могли да направим сватбата в Оук Холоу. Майка ми умира да дава балове.
След като уредиха и този въпрос, Доминик сметна темата за приключена. Той погледна златния си джобен часовник и промърмори:
— Не е ли време да се върнем при баща ти и бъдещата ми съпруга? Смятам, че му дадохме достатъчно време да я убеди в предимствата на брака. Не, че му се е наложило да използва красноречието си — заключи мрачно той.
Ройс кимна и двамата мъже станаха с намерение да излязат от слабо осветената кръчма. Доминик огледа равнодушно обстановката и когато вече бяха стигнали почти до вратата, спря като закован на мястото си. Беше видял познат. Очите му прекосиха задименото помещение и се втренчиха в елегантния джентълмен, седнал сам на една ъглова маса — Джулиъс Лейтимър. Без да осъзнава какво върши, Доминик направи инстинктивно движение в тази посока, ала Ройс, който също бе забелязал Лейтимър, го сграбчи за рамото.
— Остави го, глупако! — изсъска в ухото му той. — Знам, че много ти се иска да го удушиш, но в момента нямаш никакви основания да го предизвикаш на дуел.
Доминик знаеше, че Ройс казва истината, колкото и неприятна да беше тя. Той се постара да потисне напиращия гняв и хвърли бърз поглед през рамо към стария си враг. Лейтимър не ги беше забелязал. Физиономията му издаваше, че си има други грижи и е забравил напълно старата вражда. Красивото му лице беше мрачно, устните му трептяха от трудно сдържан гняв. Начинът, по който остави халбата си с бира на масата, показа, че нещо или някой го е ядосал извънредно много. Побутван от Ройс, Доминик излезе от кръчмата. Лейтимър можеше да почака — в момента му предстояха по-важни дела. В стаята горе го чакаше годеницата му. Постоянно ускорявайки крачка, той се постара да прогони от ума си образа на Лейтимър.