Повърхностно погледнато, Доминик изглеждаше примирен със съдбата, макар че перспективата за скорошна женитба не го изпълваше с някаква особена радост. Очакваше, че брачният живот ще се окаже едно безкрайно мъчение — и още по-безкрайна пустота, когато първоначалното физическо желание се уталожеше. Беше убеден, че влечението му към Мелиса е само временно. Не я обичаше, освен това беше сигурен, че тя също не го обича. До вчера смяташе, че никога няма да се ожени, камо ли за жена като нея. Макар че външно се усмихваше и се шегуваше с тази катастрофална вечер, дълбоко в себе си Доминик беше бесен от гняв.
От друга страна обаче, той не можеше да отрече, че мис Сеймур притежава нещо, което беше привлякло вниманието му от самото начало. Не можеше да отрече и странното усещане, което завладяваше цялото му същество, когато я целуваше и притискаше в обятията си. Никога не беше изпитвал такава физическа жажда по някоя жена. Искаше това възхитително същество да стане негово — от примамливата сладост на устните до изкусителните прелести на стройното младо тяло. Този вид страст беше нов за него и едновременно го възбуждаше и ожесточаваше. Така че влезе в стаята със странна смесица от очакване, гняв и любопитство. Още с влизането си устреми поглед в коварното женско същество, което бе успяло да го улови в примката на брака.
Мелиса седеше на крайчеца на единствения стол, скръстила ръце в скута си, олицетворение на почтена млада дама. Наметката скриваше всички прелести, които бяха взели ума на Доминик. Тя срещна погледа му с обичайната си упоритост и стисна здраво устни. Цялото й поведение показваше, че случилото се я е засегнало дълбоко. Защо ли продължава да се преструва, че не иска да се омъжи за мен, запита се цинично Доминик.
Джош го посрещна със сияещо лице.
— Ето ви и вас! Сигурен съм, ще се радвате да чуете, че Мелиса най-после се вразуми и прие да стане ваша жена.
Доминик не се учуди ни най-малко. Защо иначе се бе промъкнала в стаята му, ако не беше имала намерението да си улови богат съпруг? Дори не беше довършил тази мисъл, когато в съзнанието му се промъкна странно разочарование. Да, подозренията му се бяха потвърдили. Странно защо беше разочарован, че Мелиса наистина се бе оказала онази хладна и пресметлива интригантка, за която я беше смятал.
Отговорът му прозвуча раздразнено:
— Възхитен съм, че всичко се уреди така добре. Остава ни само да уговорим датата на сватбата и най-после да приключим тази изключително неприятна вечер. — Без да погледне Мелиса, той прибави: — Вече говорих по този въпрос с Ройс и стигнахме до извода, че най-подходящо е да го направим в средата на август.
Мелиса усещаше почти болезнено властното му мъжко излъчване. Още с отварянето на вратата сърцето й спря да бие, а когато погледите им се срещнаха, й се дощя да избяга някъде далече. Защо не го мразеше? Нали й беше причинил най-голямото зло, което можеше да сполети една жена? Скоро обичайната й упоритост се събуди и тя побърза да определи бъдещия си съпруг като нахален и прекалено самоуверен. Едновременно с това обаче беше най-красивият и привлекателен мъж, когото някога беше срещала.
Мелиса беше объркана. В главата й цареше хаос от възхищение, гняв, разкаяние и възбуда, предизвикана от близостта му. Тя повика на помощ борческия си дух и се постара да прогони всички чувства освен горчивината и гнева. Доминик я улесни в тази задава, обяснявайки с очевидно пренебрежение за кога е насрочил сватбата. Побесняла от гняв, че двамата с Ройс си позволяват да разполагат с живота й, без изобщо да я попитат, тя вдигна глава и изстреля думите в лицето на Доминик с цялата омраза, на която беше способна:
— Мисля, че е редно поне да попитате годеницата кога би желала да се омъжи.
Джош, който не беше пропуснал признаците на наближаващата буря, се намеси доста нервно:
— Не се сърди, скъпа, сигурен съм, че твоят… годеник не е искал да прояви невъзпитание.
Заинтересован от противоречивите чувства, които се отразяваха върху лицето на Мелиса, Доминик предположи подигравателно: