— Вероятно годеницата е избрала по-подходяща дата? Ще ми позволите обаче да напомня, че вероятността от скандал ще бъде толкова по-малка, колкото по-скоро се венчаем. Разбира се, тук присъстващите ще мълчат, но и най-добре пазената тайна излиза наяве, когато най-малко го очакваме. Средата на август е достатъчно далече, за да не тръгнат неприятни приказки, за нашето… нека го наречем внезапно решение, освен това ще имаме достатъчно време да уведомим всички приятели и познати.
Това изглеждаше разумно, но средата на август беше твърде близка, твърде плашеща за Мелиса. Тя се постара да изтъкне някои възражения, но напразно. Джош сложи край на дискусията, като заяви възмутено:
— Това не е обикновена сватба, Мелиса! Трябва на всяка цена да избегнем възможния скандал, затова определяме датата на шестнадесети август и край!
Пронизана от три чифта мъжки очи, Мелиса сведе глава, стресната до дън душа от мисълта, че е загубила контрол над собствения си живот.
— Е, добре, на шестнадесети август — промълви тя, преглъщайки сълзите си.
В тона й прозвучаха толкова мъка и отчаяние, че каменното сърце на Доминик се трогна. Без да осъзнава какво върши, той пристъпи към нея и взе студената й ръка в своята. Мелиса вдигна смаяно очи към него и пулсът му веднага се ускори.
— Може би обстоятелствата около нашата сватба не са от най-приятните — заговори задавено той, — но ако вложим малко повече усилия, ще успеем да направим този брак що-годе поносим. — И с крива усмивка заключи: — Аз обещавам да бъда добър съпруг, а ако ти проявиш малко повече отзивчивост, съвместният ни живот може да стане наистина приличен.
Това не звучеше кой знае колко романтично, но в сърцето на Мелиса пропълзя плаха надежда, че ако не бяха в състояние да намерят пълното щастие, двамата все пак можеха да живеят добре един до друг. Плаха усмивка озари лицето й.
— Аз също ще се опитам… Но не ми се вярва, че ще бъде леко — прошепна едва чуто тя.
Доминик изви едната си вежда.
— Трябва да се постараем — и двамата — прозвуча подигравателният му глас. — Понякога животът изисква малко повече напрежение.
Мелиса кимна примирено и Джош мъдро реши, че е крайно време да приключат вечерта, преди годениците отново да са се скарали.
— Виждаш ли, мила — утеши я дружелюбно той, — аз ти казах, че всичко ще се обърне към добро. А сега е време да те отведа в къщи.
На следващия ден Мелиса прие възторжените благопожелания на Закари в състояние на отпуснатост и замайване. Цялото семейство Манчестър пристигна заедно с Доминик да обявят официално годежа. Тя усещаше, че кима и се усмихва, знаеше, че лицето й изразява внимание, когато става дума за предстоящата сватба, но в действителност не възприемаше почти нищо от онова, което ставаше около нея. Имаше чувството, че всичко това се върши с някой друг. Вечерта, когато един пратеник донесе вест от Лейтимър, тя изгледа писмото с празен поглед, без да бъде в състояние да проумее изразените в него заплахи. Това вече нямаше значение — нищо друго нямаше значение освен факта, че след няколко седмици щеше да бъде омъжена за човек, когото почти не познаваше. В сравнение с това всички обиди и предупреждения на Лейтимър бяха без значение. Без да осъзнава какво прави, тя написа отговор, уведоми го за годежа и го увери, че след няколко дни ще бъде в състояние да му върне цялата дължима сума.
Седмиците минаваха и тя благодареше на небето, че бе съумяла да се обгради с тази стена от равнодушие. Събитията около нея сякаш не я засягаха. Чувството за недействителност смекчаваше суровостта на нещата. Така тя изслуша безучастно съобщението на Закари, че Доминик му е връчил голяма сума пари за най-неотложните ремонти по къщата, които трябваше да се извършат още преди сватбата.
Очите на младежа святкаха въодушевено.
— Искам да ти кажа само едно, Лиса — заключи тържествено той. — Дяволски се радвам, че се омъжваш за Доминик Слейд! Той е великолепен човек! Заяви ми, че не вижда причина да не ми даде пари, след като само месец след венчавката ще освободим наследството от попечителство. Най-щастлив съм обаче, че в най-щастливия ден от живота си ще можеш да се гордееш с дома си.
Някъде дълбоко в гърдите й се надигна луд гняв — та тя никога не се беше срамувала от дома си! Как смееше този… този натрапник да внушава такива мисли на Закари! Ала това чувство изчезна бързо, тя се усмихна с отсъстващ вид на Закари и побърза да се скрие в обора. Там беше единственото място, където поне до известна степен можеше да възстанови чувството си за реалност и да намери спокойствие, защото къщата гъмжеше от работници и прислуга.