Нищо не я засягаше истински, дори подробностите около сватбеното тържество, булчинската рокля и сватбените подаръци. Тя се плъзгаше покрай събитията, без да полага усилия да ги проумее, успяваше да се усмихне в подходящия момент, скланяше учтиво глава и повечето посетители оставаха с впечатлението, че имат насреща си замаяна от любовта и от неочакваното си щастие годеница.
Ала съдбоносният ден наближаваше неумолимо и пашкулът на безчувствеността, в който се беше увила, започна да се разплита. Дойде август и Мелиса започна да се буди всяка нощ, окъпана в пот, трепереща от бездънно отчаяние. До сватбата оставаха само няколко дни. Доминик Слейд щеше да стане неин съпруг и тя вече не можеше да се преструва, че всичко това се случва с друга жена. Скоро трябваше да се пробуди от този кошмар и да проумее, че животът продължава своя ход, сякаш онази злокобна нощ никога не е била.
Накрая й стана невъзможно да живее повече в този измислен свят, особено когато многобройните строители и занаятчии приключиха с основния ремонт на къщата. Господарският дом вече не изглеждаше стар и занемарен: фасадата беше прясно боядисана, прозорците бяха закрити със скъпоценни копринени и кадифени завеси, наскоро пристигналите килими красяха изтърканите до блясък подове, прясно боядисаните стени и тавани блестяха в синьо и прасковено. Всеки ден пристигаха нови мебели от Ню Орлиънс, подивелите градини бяха приведени в пълен ред, храстите бяха подрязани, тревата — окосена. Въпреки тихото недоволство, че цялото това обновление се е извършило без нейно участие, Мелиса се радваше от сърце за Закари. Слава богу, безумната й постъпка не се оказа чак толкова безполезна.
Дори Лейтимър бе получил парите си — както беше обещал, Доминик й връчи сумата в уречения ден. Колкото и да й беше неприятно, че Фоли вече не е само неин, Мелиса все пак усети невероятно облекчение, че е изплатила и последния дълг на баща си. От гърба й падна тежък товар, когато отиде при мистър Смитфийлд и го помоли да свърши тази работа вместо нея. Банкерът уреди всички формалности и не й се наложи да застане лице в лице с Лейтимър — иначе със сигурност щеше да му издере очите!
Вече беше свободна от бремето на дълговете, но неприятното предчувствие, че последната дума още не е казана, не искаше и не искаше да я напусне. Все пак тя се опита да потисне това чувство, както потискаше и всяка мисъл за предстоящата сватба и продължаваше да живее като насън.
Обстоятелството, че Доминик щеше да се върне чак след няколко дни, правеше нещата по-леки. Три дни след обявяване на годежа той бе заминал за Таузънд Оукс, за да надзирава строежа на новата конюшня. Върна се едва на единадесети август. Мелиса беше забравила въздействието, което бъдещият й съпруг оказваше върху сетивата й, и се изненада от сладостните тръпки, които пролазиха по гърба й. Двамата седяха един срещу друг на празнично наредената маса в Оук Холоу и тя не можеше да откъсне очи от бронзовото му лице.
Леля Сали и чичо Джош бяха решили да дадат малък прием в чест на годениците. Трапезарията беше пълна с гости, но Мелиса не виждаше никого, освен Доминик, човека, за когото щеше да се омъжи. Докато очите й опипваха гордите и самоуверени черти на лицето му, в сърцето й се промъкна страх. Дали щеше да бъде добър съпруг? Или щеше да се окаже жесток? Разсипник като баща й? Или великодушен и твърд като дядо й? Вече знаеше, че този мъж е в състояние да събуди в сърцето й бурна страст, но дали това беше достатъчна основа за един брак? Не й се вярваше, защото, макар да не можеше да отрече въздействието на красотата и очарованието му, тя не изпитваше доверие към тези качества. Твърде много от онова, което някога й бе казал Джош, се беше вдълбало в паметта й. С чувство, опасно близо до враждебността, тя втренчи поглед в очите му. Не, никога няма да го обикна, закле се дълбоко в себе си тя. Макар да се беше съгласила да се омъжи за него, нямаше да му позволи да я третира като робиня! Нямаше да падне в краката му! Другите жени може и да бяха заслепени от момчешкия му чар, но тя нямаше да му се остави.
Доминик, усетил обвинителния й поглед, беше безпомощен. Вярно, не беше очаквал годеницата му да го посрещне с бурна радост, но леденото лице на Мелиса все пак го свари неподготвен. Какво още й липсва, запита се иронично той. Ще си има богат съпруг, докато той ще е принуден да приеме в дома си една злобна и заядлива жена. Или все още играеше театър, преструвайки се, че е против брака с него?
За съжаление държанието на Мелиса не се промени и през следващите дни. Сватбеният ден беше опасно близо, а Доминик усещаше как разочарованието му постоянно нараства. Не им оставиха нито един миг насаме, за да поговорят, а и Мелиса не се показваше склонна да остава на четири очи с него. Все пак Доминик на няколко пъти успя да открадне две-три минутки насаме, през които му стана ясно, че бъдещата му съпруга просто не желае да разговаря с него.