— Няма ли да покажеш на годеницата си как си обзавел къщата за нея?
Мелиса разтърси глава, за да се съвземе. Доминик се обърна бавно, взе ръката й и я поведе към къщата. Моментът на интимност беше отлетял.
— Надявам се обзавеждането да ти хареса — заговори учтиво той. — Нямах много време, но дадох на работниците строги указания за мебелите. Ако нещо не ти е по вкуса, можем да го променим. — Той й се усмихна така мило, че сърцето й се разтопи от сладост. — Уверен съм, че къщата е достатъчна за потребностите ни.
Все още разтърсена до дън душа от нахлулите в сърцето й чувства, Мелиса отвърна лице и промърмори полугласно някакъв отговор, надявайки се в думите й да прозвучи някакъв смисъл. Всъщност, в последно време целият живот беше загубил смисъла си…
Къщата беше отлично обзаведена, но Мелиса не запомни нито една подробност от обстановката. Твърде силно осъзнаваше факта, че утре ще дойде тук с Доминик. Запомни само, че стаите са просторни, че стените са с цвят на слонова кост, а пердетата са светлорозови. Двете спални, разположени на горния етаж и свързани с гардеробна, бяха най-яркият спомен в съзнанието й. Когато остана сама в леглото си в Уилоуглен, тя си припомни всички подробности на издяланото от розово дърво легло, украсено с богата резба, покрито с разкошна завивка от лавандуловосин сатен. Отново чу гласа на Доминик:
— Това е твоята стая. Твоето легло… Много се надявам да го споделяш с мен… често, всяка нощ.
Взирайки се отчаяно в мрака, Мелиса осъзна, че за последен път спи сама. Дъхът й спря. Утре щеше да стане съпруга на Доминик Слейд — за цял живот. Щеше да споделя леглото му. Какъв беше ужасът й, когато установи, че тази перспектива я възбужда! Как можа да се унижи дотам, че да се зарадва на предстоящата нощ с този човек! Тя стисна ръце в юмруци и отново устреми поглед в мрака. Няколко пъти си повтори, че няма да позволи на Доминик да забележи бурята, която се развилняваше в гърдите й при всяко негово докосване. Тялото й щеше да я издава, но тя щеше да бъде нащрек и нямаше да го остави да надникне в глупавото й сърце. Усети облекчение, когато мислите й се насочиха към писмото на Лейтимър. За първи път си пожела да не го беше скъсала, за да прочете отново грозните неща, които англичанинът беше написал за годеника й.
Макар че положи отчаяни усилия да мисли лошо за Доминик, тя не успя. Все пак бъдещият й съпруг имаше твърде много добри страни. Само като си спомнеше колко беше великодушен към Закари… И за малката къща… Колко мъже, дори влюбени до уши, биха подарили на бъдещата си жена къща и петдесет хектара земя? Ами историята с Фоли! Доминик беше спазил най-почтено уговорката им, макар че предстоящата женитба правеше това излишно. Да, той наистина беше добър и великодушен…
В сърцето й пламна луд гняв. Как можеше да мисли по този начин за Доминик Слейд! Виновно е проклетото му очарование, каза си ядно тя. Виновни са проклетите му сиви очи. Виновна е и подигравателно опъната уста, и… Тя заскърца със зъби и се опита отново да си припомни злобните думи на Лейтимър. Твърдението, че Доминик е пуснал в ход чара си пред сестра му Дебора, макар че е сгоден за друга, се заби като нож в сърцето й. Тя изстена и седна в леглото си.
Нямаше никакъв смисъл да си въобразява небивалици. Въпреки всички ужасни неща, които се говореха за него, тя се беше поддала на очарованието на Доминик Слейд и всяко негово докосване я караше да трепери като лист от нахлулото желание. Трябваше да бъде нащрек, трябваше непрестанно да си повтаря, че той не е такъв, за какъвто се представя. Не, тя нямаше да се остави да я превърнат в робиня като бедната Дебора! О, не, тя щеше да докаже на мистър Слейд, че не всички жени се поддават на проклетия му чар като глупавата лейди Боудън!
Тези противоречиви чувства я държаха будна до ранните утринни часове и не изчезнаха дори с началото на сватбения ден. Без да се противи, тя позволи на Франсиз и Сали да я облекат в прекрасната муселинена рокля, обшита със сребро и да забодат в косата й ухаещи портокалови цветчета. Нямаше как да не се поддаде на всеобщото вълнение и въпреки всичките й усилия да остане спокойна, когато пристъпи към олтара, водена от Закари, бузите й бяха заруменели и очите й светеха. Младият мъж положи ръката на сестра си в тази на Доминик и венчавката се извърши под голямата мимоза пред къщата от местния свещеник.
Облечен в строг официален костюм, Доминик изглеждаше зашеметяващо. Мелиса се взираше запленена в лицето му. Бързо променящите се настроения се отразяваха върху мъжествените му черти и караха сърцето й да бие като лудо. Той ту се усмихваше, ту се мръщеше, но винаги беше замайващо красив. Черната коса беше грижливо вчесана, но един непокорен кичур все падаше по челото му и будеше в сърцето на Мелиса неистово желание да го приглади назад. Господи, нима можеше да устои на такъв мъж! Та дори само видът му беше достатъчен да разклати твърдата й решителност!