Мелиса реагира веднага на целувката му и без съпротива се понесе отново във вихрушката на чувственото удоволствие. Този път Доминик не беше мек и нежен, а сякаш тласкан от странно неспокойствие, но това беше още по-вълнуващо. Нейната собствена новосъбудила се страст се втурна срещу неговата. И тя за втори път изпита омаята, която може да се намери само в обятията на любимия човек.
Ала когато всичко свърши, когато страстта отшумя и отстъпи мястото си на хладния разум, Мелиса неохотно се замисли за положението, в което беше попаднала. Докато притискаше страната си до неравномерно повдигащите се гърди на Доминик, тя с болка осъзна, че нищо не се е променило. Той не я обичаше, беше се оженил за нея против волята си и тя не можеше да си представи, че ще продължи да споделя леглото с мъж, тласкан от низка страст, а не от любов.
За свой ужас Мелиса усети как очите й се пълнят със сълзи. В продължение на един дълъг миг тя почувства, че не може да удържи хълцането си. Стисна устни с все сила, примигна няколко пъти и се нарече нещастна глупачка, оставила се да бъде заблудена от измамния мъжки чар. След тази нощ вече нямаше нужда да си въобразява, че би могла да му откаже каквото и да било. Със сигурност нямаше да може да му откаже удоволствията на леглото — нали беше разбрала, че само едно докосване е достатъчно да сломи съпротивата й. Е, добре, можеше да признае пред себе си, че е завладяна от чара му, но никога нямаше да допусне този мъж да проникне в сърцето й — защото тогава всичко щеше да бъде загубено!
Не, тя трябваше да се държи съвършено естествено и да проявява максимално равнодушие. Затова край на копнеещите погледи и въздишки! Беше загубила първата битка, но това още не означаваше, че се е предала и се е превърнала в плаха, отстъпчива мишка…
Очите й засвяткаха и неукротимият й дух започна да кове планове как да покаже на скъпия си съпруг, че дори и да има власт върху тялото й, никога няма да завладее сърцето и разума й. Ако е искал слаба женичка, копнееща за мъжка опора, тогава не е трябвало да се отказва от прекрасната Дебора Боудън, каза си злобно тя. Едновременно с това изпита странна потиснатост, като си представи Доминик с Дебора. В глухата въздишка, която се изтръгна от гърдите й, беше примесен страх от бъдещето.
Доминик чу тихата въздишка и се обърна към нея с изненадващо мек глас:
— Да те оставя ли сама? Надявам се, че не съм ти причинил болка?
Мелиса поклати глава и плахо избягна погледа му.
— Какво означава това поклащане на главата? — промърмори дрезгаво мъжът. — Искаш да остана при теб или искаш да ми кажеш, че не съм ти причинил болка?
Мелиса хвърли бърз поглед към бронзовото лице, огряно от трепкащата светлина на свещите и отчаяно си пожела съпругът й да не беше толкова завладяващо красив. Тази къдрава черна коса, тези развеселени сиви очи, тази чувствена усмивка, изкривила устата му… Ала решението й да не го допуска близо до себе си беше необоримо.
Тя се постара да изглежда равнодушна и отговори на усмивката му. После отмести поглед и проговори небрежно:
— Приеми го, както искаш. За мен е все едно.
Това не бяха точно думите, които Доминик очакваше да чуе, а предизвикателно хладната й усмивка го ядоса. Той се беше надявал, че Мелиса ще го помоли да остане, и въпреки проявеното равнодушие неволно се поколеба, преди да се отдели от изкусителното й тяло. В тона му прозвуча раздразнение:
— Тогава ще го приема като отказ. Отговорила си с не и на двата въпроса.
Мелиса се надяваше от цялото си сърце мъжът й да не забележи какво усилие й е струвало да вдигне рамене и да се прозине изкуствено.
— Както желаеш. Във всеки случай аз съм уморена и бих желала да поспя. — С широко отворени очи и подчертана невинност в погледа тя заключи: — Тъй като изиграх добре ролята на покорна съпруга и понесох първото мъчение, смятам, че ще ми позволиш да остана сама в леглото си, нали?
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
— Аз обаче не съм на това мнение! — изкрещя ядосано Доминик. Усмивката изчезна от лицето му. Той седна в леглото, после скочи на крака, гъвкав като котка. Докато вдигаше халата си от пода, изгледа Мелиса със злобно святкащи очи. — Изтърпяла ме била! — процеди през стиснати зъби той, докато гордостта му се бореше с желанието да я грабне в прегръдките си и да я целува, докато загуби съзнание. Как се осмеляваше да го обижда така! Много добре знаеше, че я е направил щастлива, а се преструваше, че случилото се е без значение. Безсрамница!