Мелиса, която нямаше представа за нощните размишления на съпруга си, апатично позволи на камериерката Ана да й помогне в обличането. Угризенията на съвестта продължаваха да я мъчат. Не биваше да се държи така глупаво снощи — първо реагира страстно на милувките му, а после го изхвърли от леглото си. Ата тъй като не беше в характера й да се опълчва срещу съдбата, тя изпъна тесните си рамене, вдигна решително брадичка и напусна сигурността на стаята си, без да обръща внимание на издайническите тръпки в корема си.
Тъй като къщата беше малка, тя се справяше без затруднения и скоро влезе в прекрасната, обляна от слънцето стая за закуска, от чиито огромни еркерни прозорци се разкриваше възхитителна гледка към грижливо поддържаната розова градина. Късите муселинени пердета създаваха приятен контраст с кайсиевия цвят на стените. Тъй като беше твърде малко, помещението беше оскъдно мебелирано. Бюфет от дъбово дърво и маса с четири скромни стола съставляваха цялата мебелировка. Подът беше покрит с рисувана ленена рогозка в зелено и ръждивочервено. Над бюфета висеше четириъгълно огледало.
Ала Мелиса не видя почти нищо от обстановката. Бузите й пламнаха от срам, още щом срещна погледа на мъжа, който седеше до масата и очевидно се наслаждаваше на сутрешното си кафе. Само сърцето й да не се беше разтуптяло толкова силно! Какво правеше с нея този човек! Опита се да изглежда равнодушна и проговори сковано:
— Добро утро, мистър Слейд.
Доминик вдигна едната си вежда и ъглите на устата му се опънаха в подигравателна усмивка.
— Мистър Слейд? Защо толкова церемониално, скъпа моя… след изминалата нощ?
Леката червенина се усили. Ала Мелиса не се отказа от поетия курс и попита все така хладно:
— А как да те наричам? — Едва беше произнесла последната дума, когато осъзна грешката си. Очите на Доминик засвяткаха толкова опасно, че й идеше да си отхапе езика.
Той се изправи и отиде при нея, тъй като тя продължаваше да стои на прага. Прокара пръст по пламналата й буза и отговори с приглушен глас:
— Може би „скъпи“? Или „мили“? „Съкровище“? Което си избереш, радост моя.
Нима някоя жена би могла да устои на смеещите се точици в сивите очи, на искрящото чувство за хумор, толкова подобно на нейното? За миг Мелиса се изкуши да се поддаде на настроението му. Ала навреме си спомни, че едно от качествата му е да завладява с пристъп нищо неподозиращи дами, и промърмори отбранително:
— Ти не си мой любим!
— Така ли? — прозвуча небрежният отговор. — Мисля, че се лъжеш. Много ясно помня какво ми каза през нощта…
Иронията, която искреше в погледа му, беше непоносима и Мелиса едва се удържа да не тропне с крак. Как да се справи с този мъж? Освен това й се струваше, че Доминик никога не е изглеждал по-добре от днес в този гълъбовосив жакет и тъмносините, прилепнали към бедрата бричове. Ала най-обезпокояващ беше подигравателният израз в полуприкритите от гъстите мигли сиви очи и във внезапен прилив на смелост тя реши, че щом той се изразяваше така иронично за последната нощ, тя можеше да постъпи по същия начин.
Тя сведе добродетелно очи, за да прикрие смеха в дълбините им, и отговори с предрезгавял глас:
— Един… един по-деликатен любовник нямаше да се осмели да ми говори по този начин.
Подигравката се изпари в миг. Мъжът впи очи в красивото й лице, обкръжено от гъстата медноцветно коса, и попита с трудно удържана страст:
— Това ли е, което желаеш, Мелиса? Някой по-деликатен любовник?
Не, тя наистина не си беше представяла по този начин сутрешната им среща. Кръвта забуча с такава сила в ушите й, че тя се уплаши Доминик да не я чуе. Гласът й прозвуча неравно:
— Аз… смятам, че сега не е време да обсъждаме тези неща. — Мелиса изобщо не съзнаваше какво говори. Подигравателната физиономия на Доминик и близостта му я объркваха.
След това многообещаващо начало Доминик нямаше намерение да се кара с жена си, затова я отведе церемониално до масата и проговори примирително:
— Вярно е, не беше много учтиво от моя страна да се нахвърля върху теб, преди да си успяла да изпиеш дори чаша кафе… или предпочиташ шоколад?