— Не, ще пия кафе — отговори бързо Мелиса. Принудителната интимност на машата трапезария я плашеше. Близостта му беше ужасно обезпокояваща, при това двамата почти не се познаваха. Всъщност, те бяха напълно чужди един на друг, макар че обстоятелствата ги бяха принудили да се оженят, и Мелиса все още не можеше да преработи този факт в съзнанието си.
Без да говори, тя му позволи да й налее чаша кафе от високата сребърна кана, докато трескаво размисляше за какво би могла да разговаря с него. Само не за последната нощ, обеща си решително тя и с мъка потисна напиращия истеричен смях.
Доминик не направи нищо, за да разведри обстановката, защото трудно успяваше да се пребори с неприличните си мисли. Не желаеше нищо повече от това да скочи и да впие устни в нейните. Струваше му се, че жена му никога не е била толкова красива както в тази скромна розова рокля с висока талия и дантелен корсаж. Погледът му не можеше да се откъсне от неравномерно повдигащия се бюст. Толкова я желаеше…
В стаята се възцари неловко мълчание. Всеки беше потънал в мислите си и едновременно с това осъзнаваше болезнено присъствието на другия. Доминик положи огромни усилия, за да се откъсне от еротичните си фантазии, покашля се дискретно и заговори:
— Тъй като сватбата стана малко прибързано и сезонът не е твърде подходящ за пътуване, сметнах, че не е нужно да предприемаме сватбено пътешествие. Ако желаеш, след като периодът на треската отмине, ще отидем за няколко седмици в Ню Орлиънс. А дотогава ще имаш възможност да обзаведеш новия си дом в Таузънд Оукс. — Много му се искаше да отведе жена си в Англия, но това беше невъзможно заради войната. Един ден ще наваксаме, обеща си твърдо той.
Тъй като обстоятелствата около сватбата им бяха всичко друго, само не и романтични, Мелиса дори не бе помисляла за медения месец. Все пак се бе надявала, че ще заминат за няколко дни, защото не можеше да си представи как ще бъде непрекъснато сама с този почти непознат за нея мъж. Вечерите на някое чуждо място, сред приятно общество, със сигурност щяха да им помогнат да се опознаят. Досега не съзнаваше колко й се иска да поживее със съпруга си в непознато, не толкова тясно обкръжение, осъзна го едва сега, когато Доминик толкова хладно отхвърли идеята за сватбено пътешествие. Натрапи й се въпросът дали пък той не се срамуваше от нея и дали не беше решил да я погребе завинаги в пустошта на Северна Луизиана. След случилото се миналата нощ сигурно искаше точно това — или пък възнамеряваше да я удуши!
Когато забеляза нервното потръпване на устните й, Доминик бе обзет от твърде неприятна мисъл. Трябваше да се сетя, каза си ядно той, съпругата ми сигурно е очаквала добре планирано и разкошно сватбено пътешествие. Как можах да забравя, че се омъжи за мен само заради парите? Ето че не отговорих на надеждите й! Гласът му прозвуча остро:
— Не се тревожи, сладка моя. Ако се отнасяш добре с мен и промениш мнението си относно нежностите ми, ще се постарая да те обезщетя за пропадналото сватбено пътешествие.
Думите бяха грозни, но Доминик не можеше да се удържи. В главата му цареше същински хаос и мислите бяха една от друга по-неприятни. Той хвърли салфетката на масата и скочи.
— Мисля, че малко езда ще ми се отрази добре. Имам нужда от чист въздух.
Той излезе от стаята с широки крачки, без да забелязва смаяния поглед на жена си. Когато истинското значение на думите му достигна до съзнанието й, тя смръщи чело. Каква обида, каза си с нарастващо недоволство тя и прогони от ума си и последните угризения на съвестта. Не е възможно да си е помислил, че аз… По дяволите, прокле се сърдито тя. Наистина ли Доминик смяташе, че тя се интересува единствено от парите му? Как можеше да има толкова лошо мнение за нея?
Смутена до дън душа, Мелиса се загледа в порцелановата чашка. Мислите, които се блъскаха в главата й, бяха повече от мрачни. Съпругът й беше реагирал като мъж, обвързан с някоя алчна малка мръсница, чието благоволение принадлежи на онзи, който дава най-много — това беше повече от ясно. А поведението й снощи… тя едва не избухна в плач.
Джош й бе дал ясно да разбере, че Доминик е женкар, а писмото на Лейтимър само затвърди тази му слава. И въпреки това… досега съпругът й се беше проявил като щедър и великодушен човек. Даже беше твърде търпелив с нея.
Той има толкова добри качества, да не говорим за красотата и очарованието му, повтаряше си с болка тя. Държа се чудесно със Закари, а при покупката на Фоли прояви невероятна щедрост. После постъпи като човек на честта и се ожени за нея при обстоятелства, които я представяха в твърде неблагоприятна светлина. Въздишката й издаваше тревога. Възможно ли беше и Джош, и Лейтимър да са я излъгали? Дали пък обвиненията на Лейтимър не произтичаха от завистта му към Доминик? Дали преценката й за Доминик не беше погрешна? Защо гледаше на него като на безчувствено чудовище, след като досега винаги се бе държал като джентълмен?