— Добро утро, лейди Боудън — промълви с усмивка той. — Как така сте се решили да предприемете тази ранна утринна езда?
Дебора, чието изтънчено лице беше обкръжено от светлоруси къдрици, го изгледа подканващо с големите си сини очи и го удостои с меланхолична усмивка.
— Добро утро, Доминик — проговори меко тя с мелодичния си глас и прибави с укорителен поглед: — Защо толкова церемониално? Та само преди няколко дни…
Учудващо е, но тази жена ми е напълно равнодушна, каза си Доминик, укротявайки танцуващия си кон. Той я огледа внимателно, отбеляза елегантния костюм за езда от сапфиреносиньо платно и изпъкващите под него разкошни форми, не отмина и грацията, с която седеше върху малката си врана кобила — но сърцето му не се трогна нито за миг от крехката красота на Дебора Боупън.
Двадесет и петгодишната Дебора без съмнение беше красавица. Лицето й имаше сърцевидна форма и всичките му черти, от засенчените с гъсти черни ресници очи до чувствено извитата пълна уста, се отличаваха с класическа красота. Средна на ръст, с ярко изразена женственост, някога тя беше възбудила Доминик до крайност. Дори и днес той неволно се възхити на хубостта й, но от опит знаеше, че зад привлекателната й външност не се крие много разум. Някога я смяташе за самото съвършенство, но интригите на брат й, а и нейното поведение, го накараха да осъзнае заблудата си. Вече не й се сърдеше, че е потъпкала най-сладките му младежки мечти. Единственото чувство, което Дебора още беше в състояние да събуди у него, беше съжалението. Съжаляваше я най-вече за липсата на съпротивителни сили, за лекотата, с което се беше оставила брат й да й натрапи женитбата с един старец, съжаляваше я за липсата на кураж, която не й позволяваше да се освободи от опекунството на Лейтимър и да заживее свой собствен живот…
— Всичко наред ли е? Надявам се, че Лейтимър не е…? — попита тихо той.
В красивите очи се появиха сълзи. Макар да се упрекваше в прекалено мекосърдечие, Доминик скочи от коня и се втурна към нея. Хвърли кратък поглед към конярчето и му нареди:
— Тръгвай, Джеймс, аз трябва да поговоря на четири очи с господарката ти.
Едва момчето се беше скрило зад завоя, когато Дебора избухна в плач и се хвърли в обятията на Доминик.
— О, Дом! — разхълца се тя. — Защо тогава не те послушах, защо?
Макар и с неохота, Доминик я прегърна през талията и внимателно огледа околността, надявайки се, че никой не е станал свидетел на тази не особено прилична сцена. Въздъхна примирено и започна да я утешава:
— Всичко това е минало, Деб. Не те обвинявам за случилото се, то беше толкова отдавна. Ти направи своя избор. Няма връщане назад, нали вече ти казах.
Обвила с ръце тила му, тя притисна лице до гърдите му и захълца сърцераздирателно.
— Знам, че си прав, Дом! Знам, че не биваше да ти пиша и да те моля за среща, защото беше сгоден. Искам твърде много, но го правя в памет на старата ни дружба, Дом. Разчитам на твоята доброта.
Тайно в себе си Доминик се съгласи с нея — след като до ушите й беше стигнало, че той живее наблизо, тя му беше писала няколко пъти и писмата й бяха толкова тъжни и безпомощни, че той се бе почувствал задължен да се срещне с нея и да й предложи помощта си. Накрая срещата се беше състояла и той се бе убедил със собствените си очи в нещастието й. Дебора му изповяда цялата си грозна история — заплахите на Лейтимър, насилието, което беше употребил спрямо нея, собствените й страхове… Доминик се трогна, сърцето му се изпълни със съчувствие. Първият му импулс беше да я раздели от брат й. Великодушието му стигна дотам, че й предложи да я приюти в бащината си къща в Начез. Там щеше да бъде на сигурно място. Но Дебора не се съгласи с настояванията му. Тогава той предложи да й даде пари, много пари, за да бъде самостоятелна и да не зависи повече от Лейтимър. Дебора отклони и това предложение и само го изгледа укорително с големите си, изпълнени с доверие сини очи.
Упорството и беше неразбираемо за Доминик. Нима тя предпочиташе да търпи отвратителното отношение на брат си, вместо да приеме великодушното му предложение? По всичко изглеждаше, че Лейтимър е тръгнал да търси втори оглупял старик, тип, който според него представляваше идеален съпруг за красивата му сестричка. Когато узна това, Доминик й се накара и я посъветва да се съпротивлява с всички сили, вместо отново да играе ролята на послушен инструмент в ръцете на брат си. Дебора отново поклати глава.
— Никога не бих направила това! Той е единственият ми близък, освен това е способен да ме набие безмилостно, ако не му се покоря. Или ще ме изхвърли на улицата без пукната пара. Ти не ме разбираш.