Доминик не се възпротиви — той наистина не разбираше аргументите й. Не можеше да проумее защо тази жена позволява на Лейтимър да я използва за целите си, защо допуска дори да я бие, но не можеше да проумее и защо виждаше в негово лице своя единствен спасител, след като го беше захвърлила в Лондон. Знаеше, че той също носи вина за случилото се — в никакъв случай не биваше да отговаря на последното й писмо. Но някога тя означаваше много за него и споменът за миналото беше затвърдил готовността му да й се притече на помощ. Разбира се, Ройс щеше да го нарече глупак и той наистина беше такъв, но изпитваше съжаление към Дебора и искаше да я види щастлива. Ако само се съгласи да я изпратя обратно в Лондон, далече от влиянието на Лейтимър, каза си нетърпеливо той.
Доминик въздъхна, притисна малко по-силно покорното младо тяло и подпря брадичка върху черния цилиндър за езда.
— Трябва да се махнеш от Лейтимър, Дебора! Аз ще уредя всичко вместо теб.
Какво щастие, че Мелиса не можа да чуе думите на съпруга си! Ала дори само видът на застаналия насред пътя Доминик, притиснал в прегръдката си лейди Дебора Боудън, беше достатъчен да събуди неукротимия й гняв. Тя изскърца със зъби и в златнокафявите очи засвяткаха диви искри. Дръпна рязко юздите на коня си, едновременно стъписана и възмутена. Сърцето всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Всяка мисъл за мир, всяка надежда, че обвиненията на Джош и Лейтимър ще се окажат безпочвени, се изпариха само в един миг. Много й се искаше да се втурне като хала към тях и да ги нашиба с камшика за езда, само че не знаеше с кого от двамата грешници да започне. Макар и неохотно, тя призна пред себе си, че това само щеше да усложни още повече положението, и се постара да потисне напиращия гняв. Секундите минаваха, тя седеше на седлото, наблюдаваше всяко движение на нищо неподозиращата двойка и си повтаряше все едно и също: дори да беше женкар — нещо, което в този момент изглеждаше извън всяко съмнение, — Доминик беше неин съпруг, единственият, успял да събуди чувствеността й, и тя нямаше намерение да стои и да гледа как Дебора Боудън се мъчи да й го отнеме. Не, нямаше да напусне безславно бойното поле!
През главата й се нижеха цяла редица неизпълними планове. 11о нямаше време за размишления. Подчинявайки се на спонтанния си характер, тя подкара коня си към двамата, спря на метър от тях и изписа на лицето си усмивка и се провикна:
— Ето те най-после, Доминик! Много лошо от твоя страна, че излезе на разходка сам, без да ме изчакаш! — После огледа доброжелателно смаяната двойка, сякаш намираше за напълно в реда на нещата, че новоизпеченият й съпруг е прегърнал друга жена насред пътя за Уилоуглен. — О, лейди Боудън! Как сте?
Не можеше да се разбере кой от двамата виновници беше по-смутен и объркан. Доминик беше наясно, че самият той щеше да реагира много по-необуздано, ако завареше Мелиса в такава компрометираща ситуация. Лицето на Дебора не издаваше мислите, които кръжаха зад гладкото чело. Сините й очи гледаха Мелиса учтиво, сърцевидните й устни се обтегнаха в мека усмивка.
— Ах, мис Сеймур — пошепна тя, после изхихика и побърза да се поправи: — Прощавайте, вече сте мисис Слейд. Колко съм глупава да ви наричам мис Сеймур!
Без да бърза, Дебора свали ръце от врата на Доминик и отстъпи крачка назад. После приглади полите на синия си костюм за езда и продължи все така меко:
— Не бива да мислите нещо лошо, като ме видяхте да изплаквам мъката си на рамото на Доминик. Ние сме стари приятели, а вие сигурно знаете, че човек не се оказва лесно от старите си навици.
Мелиса се усмихна и отговори с меден глас:
— Нито за миг не бих помислила да се натрапя между двама стари приятели, лейди Боудън.
Доминик, който с мъка удържаше усмивката си, отвърна глава. Значението на тази размяна на думи накара сърцето му да забие по-силно — макар да се правеше на равнодушна, младата му съпруга изгаряше от ревност, това беше повече от ясно! Тя ревнуваше и нямаше никакво намерение да го отстъпи на Дебора Боудън.
В първия миг той бе изпитал смущението и неловкостта на мъж, заловен в компрометиращо положение, ала приятелският поздрав на Мелиса извади на преден план други усещания — възхищение от красотата и поведението й, задоволство от умело прикрития изблик на ревност. Ако наистина беше толкова равнодушна, колкото искаше да изглежда, защо тогава ревнуваше? Какво я беше грижа, че мъжът й е потърсил утеха в обятията на друга? Да, тя ревнуваше и от тази ревност можеха да се извлекат много интересни заключения. Може би трябваше да бъде благодарен на Дебора, че е станала причина за тази малка сцена. Скривайки задоволството си, Доминик обърна гръб на Дебора и тръгна към съпругата си.