Той посегна към ръката на Мелиса, която стискаше здраво юздите на кобилата.
— Много мило от твоя страна, че реагира така толерантно и възпитано. — В сивите очи блестеше подигравка. — Повечето жени не са в състояние да проявят твоето разбиране… Но ти още в самото начало ми даде да разбера, че не те е грижа за заниманията ми извън дома, нали?
От гърлото на Мелиса се изтръгна задавен стон. Не, тя нямаше да изкрещи в лицето му гнева и омразата си! Нямаше да му признае, че е дълбоко засегната от поведението му.
— Докато проявяваш необходимата дискретност, флиртувай, колкото си щеш! — заяви му твърдо тя, хвърли бърз поглед към Дебора, която беше наострила уши, и продължи: — Върши, каквото пожелаеш, скъпи мой! А сега, довиждане! — Тя пришпори малката си кобила, обърна се и препусна в луд галоп през поляните, без да обръща внимание на развяващата се зад гърба й рокля.
Доминик не можеше да откъсне очи от прекрасното видение. С тази разпусната коса и искрящите в злато очи Мелиса беше прекрасна! Дори вдигналата се рокля, която разкриваше доста дръзко глезените и прасците й, засилваше впечатлението за необузданост и своенравие, което въздействаше така силно върху сетивата му. Той продължаваше да се взира като замаян след Мелиса, когато гласът на Дебора го върна рязко в действителността.
— Ама че дивачка си си избрал за съпруга! — извика с необичайна за нея злоба тя. — Разказаха ми, че баща й изобщо не си давал труд да я възпитава. Струваше ми се невероятно… докато не я видях със собствените си очи. Направи ли ти впечатление колко неподходящо беше облечена? — Тя вдигна рамене и въздъхна. — Сигурно ще имаш още много ядове с такава жена!
Доминик се обърна към нея с многозначителна усмивка.
— Права си, скъпа Дебора, но те уверявам, че се наслаждавам на всяка минута, прекарана с нея! Е, да ти помогна ли да възседнеш копчето си или предпочиташ да повикам конярчето?
Дебора усети, че някогашният й любим е станал недостъпен за прелестите й, и се усмихна прелъстително.
— Не исках да те разсърдя, скъпи…
— Не си ме разсърдила. Все пак, надявам се, разбираш, че трябва да продължа пътя си, нали? — Думите му бяха придружени с хладен поглед.
Дебора вдигна рамене.
— Разбира се. Трябваше да се сетя, че искаш да бъдеш сам с жена си — промълви отчаяно тя.
Доминик се задоволи да кимне с глава и без усилия я вдигна на седлото. После се метна на коня си и махна с ръка за сбогом.
— Желая ти добър ден, Дебора. Не допускай брат ти да те използва както някога! И помни — предложението ми да те приютя в бащината си къща или да те изпратя обратно в Лондон остава в сила!
Дебора сведе поглед и отговори едва чуто:
— Толкова си великодушен, Дом. Никога няма да забравя добротата ти. Разчитам на теб като на своя единствен приятел.
— Не говори така, Деб. Сигурно има и друга, които са готови да ти помогнат в случай на нужда. А сега ме извини.
Дебора кимна с меланхолична усмивка.
— Сбогом, Дом. Върви при жена си, докато аз… — Тя въздъхна дълбоко и добави: — …докато аз ще трябва да се върна при брат си.
Доминик, чиито мисли бяха при Мелиса, не се трогна особено от последните й думи и отговори разсеяно:
— Да, направи го. Всичко хубаво. — Без да я погледне, той пришпори коня си и се втурна след опърничавата си съпруга.
Както беше очаквал, намери я в обора на Уилоуглен. Застанала в края на ограденото за конете пасище, тя разчесваше блестящата козина на Фоли с треперещи от гняв ръце.
Доминик скочи от коня, хвърли юздите в ръцете на притичалия ратай и се запъти към жена си. Опря лакти на оградата и се загледа в стройната й фигура. От вниманието му не убягна, че с всяка минута движенията й ставаха по-нервни и бързи.
Мелиса беше забелязала идването му, но упорито отказваше да приеме присъствието му. Не вдигна глава дори когато той пристъпи напред и застана точно пред нея. Само до преди минута си беше представяла със злобно задоволство как ще натика лицето на лейди Боудън в купчината тор, а идването на Доминик сложи край на тези приятни мисли. Все още не беше измислила наказание за него и никое не й се струваше достатъчно страшно. Обърна му гръб и продължи да четка гривата на Фоли, да приема и след това да отхвърля десетки видове наказания за неверния си съпруг. Когато той продължи да стои неподвижен до оградата, чувството, че е злоупотребил с нея по най-отвратителен начин, стана нетърпимо. Накрая тя не издържа, захвърли четката и се обърна към него с гневно святкащи очи. Подпря ръце на хълбоците си и задъхано изрече: