— Как можа да го направиш! Няма и двайсет и четири часа, откакто сме женени, а ти изчезваш от къщи и… и… — Неспособна да продължи, тя го изгледа унищожително.
— И влизам в ролята на женкар, така ли? — помогна й учтиво той.
— Точно така! — изсъска ядно Мелиса.
— Защо се вълнуваш толкова, скъпа? Вчера изрично те предупредих, че има куп други жени, които не могат да устоят на чара ми — отговори невинно той и плъзна чувствен поглед по разкошното й тяло. — Или вече си променила мнението си?
— Да! Не! Но какво значение има, след като ме постави в това конфузно положение! — изфуча вбесено Мелиса. — А сега изчезвай оттук! Не желая да разговарям повече с теб — заключи сърдито тя, недоволна от ускорените удари на сърцето си.
Жена му изглеждаше толкова възхитително сърдита и едновременно с това объркана, че Доминик едва удържа на напора да прескочи оградата и да я грабне в обятията си. Все пак той скри чувствата си и отговори небрежно:
— Много добре, съкровище, щом така искаш. Но запомни едно: ако съжалиш за думите си, побързай да ме уведомиш. А дотогава ми позволи да се забавлявам, както желая.
Попаднала в собствения си капан, Мелиса загуби ума и дума. В очите й блеснаха сълзи. Не можеше да избере нето един от двата пътя. Можеше да преглътне гордостта си и да признае, че го желае с цялото си сърце, или пък… или можеше да спаси гордостта си и да продължи да се прави на равнодушна.
Нито едната от двете възможности не беше по вкуса й. Без да осъзнава какво говори, тя попита с половин глас:
— Ще ми дадеш ли време да помисля?
Доминик никога не я беше виждал толкова потисната. За момент прие сериозно молбата й, но като си припомни противоречията в характера й през краткото време на познанството им, стигна до заключението, че е много опасно да й даде време за размисъл. Най-добре беше да се възползва от предимството си.
— Не, Смятам, че трябва да решим въпроса още сега — отвърна с леко поклащане на глава той.
Ако беше проявил поне малко чувство за вина, или ако се беше отнесъл по-примирително към нея, Мелиса може би щеше да му даде отговора, който искаше да чуе. Сега обаче пренебрежителните му думи я прободоха като с нож и тя замръзна на мястото си. Когато се окопити, вирна решително брадичка и запрати в лицето му горчивите думи:
— Тогава отговорът ми е да! — Тя се обърна и отново се зае да четка козината на Фоли. — Върви и се забавлявай, както си щеш! Не ме е грижа къде и с кого!
В продължение на няколко мига Доминик остана неподвижен, загледан в гъвкавата талия на жена си, измъчван от желанието да и просне на коленете си и да я натупа, както заслужаваше — той, който уж не беше склонен към изблици на насилие! Отговорът му прозвуча разочаровано:
— Много добре, мадам. Щом така желаете, тази вечер няма да се прибера в къщи. — Той се обърна на токовете си и закрачи гордо към коня си, удържайки с мъка напиращия гняв.
Мелиса не видя това — тя беше заета да преглъща горчивите сълзи, които бяха готови да се затъркалят по бузите й. Все пак те успяха да си пробият път и след няколко минути, Закари откри новоомъжената си сестра да хълца сърцераздирателно, прегърнала нрата на Фоли. Момъкът буквално прелетя през оградата и заключи сестра си в обятията си.
— Какво ти е, Лиса? — попита уплашено той. — Случило ли се е нещо? Срещнах Доминик и останах с впечатлението, че е готов да ми откъсне главата.
Мелиса положи усилия да се овладее. Нямаше смисъл да товари Зак с тревогите си. Тя извърна лице и отговори с неравен глас:
— Не се бой, братко. Нали знаеш, че които се обичат, се карат. — Едва когато произнесе тези думи, тя осъзна колко отчаяно желае случилото се да беше обикновен спор между влюбени, който да завърши със скорошно помирение.
Тази мисъл не я напусна през дългите самотни часове, които последваха. Не остана дълго в Уилоуглен — от страх, че Закари ще съумее да й изтръгне истината. Поговори малко с него и потегли обратно. Брат й не посмя да я разпитва повече, макар че се измъчваше от любопитство. Мнението му за необичайния й костюм за езда се ограничи в няколко кратки забележки, а когато тя се метна на седлото, не се удържа да не се пошегува:
— Толкова си красива в тази рокля! Жалко, че цялата е покрита с конски косми.
Мелиса изкриви лице, защото знаеше, бе брат й е прав. Тя си спести острия отговор и пришпори кобилата си. Всъщност нямаше закъде да бърза, защото в малката къща не я очакваше никой.
Празни стаи, празни надежди и мечти. Тя слезе от коня пред входа, предаде юздите на конярчето и побърза да се скрие в стаята си.
Не можеше да си представи, че тази сутрин е излязла оттук, изпълнена с толкова надежди, а сега… Сега се връщаше с разбито сърце.