Ана й помогна да съблече роклята, без да пести учудването си от вида й. Ала Мелиса не чуваше укорните думи на камериерката си. Освежителната баня, приготвена от Ана, повдигна малко духа й, но нищо не беше в състояние да я излекува от мъката й. Отново и отново подлагаше на преоценка чувствата си към Доминик и онова, което откриваше, само усилваше болката й. Разочарована от себе си, уплашена до дън душа, тя установи, че непонятно как се е влюбила в един закоравял женкар и го желае… желае го като последна влюбена глупачка!
„Но как да завоювам любовта му, питаше се отчаяно тя, след като той изобщо не се интересува от мен? Може би вчера не се държах по най-правилния начин… Защо толкова бързах да му посоча вратата? Но дори и да бях постъпила другояче, какво значение има това?“ Въздишката й издаваше дълбока болка.
Потънала в нерадостни мисли, тя ходеше напред-назад из просторната си стая, опитвайки се да намери някакъв изход от ситуацията. Настроението й спадна под нулата. Най-после се отпусна уморено на зеленото плюшено кресло.
Дали да не се престори, че снощната вечер и днешното утро изобщо не са съществували? Дали да не посрещне учтиво и мило Доминик, когато той се върне в къщи? Мелиса изкриви уста. Тя познаваше много добре необуздания си темперамент и избухливата си природа и много се съмняваше, че ще успее да изпълни тази унизителна роля. Много по-вероятно беше да изтърси нещо не особено прилично, вместо да го посрещне с мека усмивка и отворени обятия. Но ако се престореше, че приема безучастно флиртовете му, това само щеше да го окуражи в намерението му да не се задържа много-много в къщи! Не можеше и да го посрещне с гневни крясъци и укори — нали веднага щеше да се сети, че не й е равнодушен! Това е истината, каза си жално тя. Положението й беше ужасно.
Как да се държи? Преди да потърси начин да го привърже към себе си, трябваше да възстанови мира между тях. Беше й необходимо да почувства здрава земя под краката си; трябваше да намери възможност да спаси гордостта си и да запази лицето си, без да създава впечатление, че приема търпеливо поведението му.
Смръщила чело, тя се взираше съсредоточено пред себе си, завладяна от желанието да поправи нещата. Само да имаше малко повече опит в отношенията с мъжете… Може би просто трябваше да се примири със съдбата си и да се задоволи с ролята на необичана, занемарявана и мамена съпруга, към която мъжът се отнасяше щедро и я отрупваше с подаръци, за да прикрие равнодушието си? Мисълта за дългите, празни, безрадостни години, които й предстояха, я накара да потрепери от ужас.
Ако имаше някакъв начин да събуди интереса на Доминик, да го накара да я погледне с нови очи, да го предизвика…
Присвила очи, Мелиса обмисляше възможностите, докато в душата й пропълзя лъч надежда. Мъжете, дори най-равнодушните, бяха склонни да гледат на съпругите си като на своя собственост. Дали пък Доминик не беше ревнив? И ако се окажеше, че наистина я ревнува — дали можеше да се разчита на това несигурно чувство? Пътят, по който би могла да тръгне, беше опасен, а може би и глупав, ала никоя от другите възможности — мека покорност или постоянни караници — не й изглеждаше изпълнима.
Хапейки нервно долната си устна, Мелиса продължи да размишлява, докато планът бавно се оформяше в ума й. Ако се опиташе да прояви безразличие към изневерите му и му намекнеше, че тя също има право да се позабавлява — разбира се, при пълно спазване на дискретността… Нима Доминик нямаше да избухне в луд гняв при тази нейна дързост, стига само да хранеше някакво по-сериозно чувство към нея? А ако й откажеше правото да потърси утеха при други мъже, дали тя щеше да успее да превърне собственическото му чувство в нещо по-дълбоко и трайно?
Мелиса съзнаваше, че планът й е рискован и може да се обърне срещу нея, както и че не е особено разумно да се впуска в подобни приключения. Ала тазсутрешното поведение на Доминик я беше засегнало дълбоко, освен това не можеше да потисне повелите на гордостта си и желанието да опази покълналата в сърцето й любов. Чувстваше се неловко, ревнуваше, беснееше от гняв и плачеше от отчаяние. Като се добавеше и обстоятелството, че това беше първото й проникване в любовните тайнства, можем да я извиним, че избра този толкова рискован път, за да завладее сърцето на съпруга си. В очите й затанцуваха дяволити искри, лицето й грейна в усмивка. Не, тя нямаше да посрещне неверния си съпруг нито с укори, нито с меко покорство. Щеше да го накара да повярва, че е овладяла до съвършенство старата мъдрост, която гласеше: „Онова, което е право за единия, е право и за другия!“