Мелиса го следваше по петите, при което на няколко пъти съвсем забрави уж непреодолимите препятствия помежду им. Към това се прибави и задоволството й, че Доминик остана целия ден с нея — щом беше тук, значи нямаше уговорка с омразната Дебора, нали така? А щом беше решил да й посвети вниманието си, тя също можеше да направи опит да го накара да забрави катастрофалното начало на брака им и двамата да изградят трайна хармония помежду си.
Трябваше да мине цяла седмица, преди Мелиса да забележи, че няма основания за оптимизъм. Доминик може и да беше преустановил срещите си с Дебора, но изглежда нямаше никакво намерение да се доближи отново до младата си жена! Държеше се с нея толкова учтиво и деликатно, та понякога й се струваше, че е гост в тази къща, а не съпруга и домакиня.
Да, Доминик се беше отдалечил безнадеждно от нея. Подигравателната му усмивка беше изчезнала, изразителните му очи гледаха винаги по един и същи начин — хладни, учтиви, без чувствения пламък, който разтуптяваше сърцето й, без признаци на едва сдържана страст. И много внимаваше как я докосва — не задържаше ръката й нито секунда по-дълго от необходимото, когато я водеше по някоя неравна пътека. Мелиса се опитваше да си внуши, че е желала точно това. Нима не му беше казала, че не бива да се доближава до нея? Защо тогава беше толкова нещастна, че я беше послушал?
Доминик избягваше не само физическия контакт. Правеше й впечатление, че бързо сменя темата, когато разговорът става твърде личен. А това обричаше на неуспех плахите й опити да разчисти възникналите по пътя им трудности.
Когато и следващата седмица дойде и отмина, настроението на Мелиса спадна под нулата. Беше убедена, че й предстои да прекара остатъка от живота си с един хладен, скъп на думи Доминик. Мъката й стигна дотам, че намери куп извинения за срещата му с красивата Дебора и обвини себе си за прибързаната раздяла през сватбената им нощ. Разкаяният й поглед търсеше фигурата на съпруга, надявайки се на ново начало. Ако можех да започна отново, щях да се държа съвсем различно, повтаряше си унесено тя. Никога нямаше да дам воля на острия си език. Щях да обуздая проклетия си темперамент и да не си изваждам прибързани заключения…
За Доминик положението беше не по-малко трудно. Той копнееше за близостта на Мелиса, но бурният гняв, обзел го при споменаването на името Лейтимър, все още бушуваше в гърдите му. Представата, че би могъл да завари жена си в прегръдките на омразния англичанин, беше ужасен шок за него, който му бе помогнал да осъзнае, че чувствата му към Мелиса не са временно явление. Никога досега не беше предявявал собственически изисквания към някоя жена и откритието, че Мелиса събужда у него толкова примитивни и невъзможни за овладяване чувства, го разтърси до дън душа.
След като онази вечер остави жена си сама в салона, той прекара още една безсънна нощ, този път поне в собственото си легло. Часовете минаваха, а той се взираше с широко отворени очи в балдахина и през главата му преминаваха какви ли не мисли. Потърси всевъзможни обяснения на поведението си, но когато накрая повярва, че е намерил разумни основания за действията си, в душата му се загнезди неприятното подозрение, че сам се е направил на глупак. Още от първата им среща Мелиса го вълнуваше и объркваше. В крайна сметка Доминик стигна до твърде неприятното заключение, че предложението й първо да се опознаят малко по-добре, а после да консумират брака си, не е било чак толкова смешно и глупаво, колкото му се беше сторило през сватбената нощ. Освен това, макар и с неохота, си призна, че жена му не го искаше в леглото си и ясно му беше дала да разбере това! Беше стигнал дотам в объркването си, че беше готов да уважи условията й, колкото и мъчително да му беше да ги спазва.
Така е, трябва да се отдалечим малко един от друг, установи с мъка той. Трябва ни време да се опознаем… Трябва най-сетне да разбера дали се е омъжила за мен само заради парите ми… или изпитва по-дълбоки чувства…
Ако и през следващите дни успееше да се държи учтиво и спокойно с нея, може би щеше да открие начин да направи брака им ако не щастлив, то поне поносим — колкото и трудно да му беше да се ограничи в ролята на отзивчив, любезен домакин.
Нямаше особено високо мнение за тази роля, но поне умееше да държи под контрол чувствата си и сега, точно сега трябваше да си докаже, че е в състояние да запази самообладание — все едно колко желаеше Мелиса и в какво смешно положение беше изпаднал. Тя е моя жена, повтаряше си ядно той, и нищо не може да ми попречи да я любя, когато си поискам… Толкова по-мъчно му ставаше, когато един вътрешен глас му напомняше: тя обаче не те иска…