Морган пишеше, че приятелят му Джейсън възнамерявал да си замине за Тердю Кьор, но преди това искал да говори с Доминик. Най-добре било двамата с Мелиса да дойдат още същата вечер в Оук Холоу.
Доминик се вгледа замислено в редовете, изписани с енергичния почерк на брат му. Много му се искаше да узнае защо Джейсън толкова държи да го види.
— Брат ми ни кани на вечеря в дома на чичо ти — съобщи той на Мелиса. — Надявам се, че нямаш нищо против?
Мелиса го изслуша със смесени чувства. Много й се искаше да си останат и тази вечер у дома, но знаеше, че не могат вечно да стоят далеч от роднините и приятелите си.
— Не, разбира се, че не. Радвам се, че ще видя отново брат ти и жена му — отвърна с усмивка тя.
Отчасти Доминик се беше надявал, че жена му ще прояви нежелание да наруши приятното им усамотение, защото много добре знаеше, че веднага щом стане известно, че младоженците са излезли от къщи, съседите и приятелите щяха да ги засилят с покани. Естествено всички искаха да видят младата двойка. От друга страна обаче, той посрещна с облекчение края на мъчителното напрежение — продължилото седмици усамотение с една жена, която страстно желаеше, но не се осмеляваше да направи своя, заплашваше скоро да разруши всичките му добри намерения.
Доминик седна зад писалището си и отговори на писмото на Морган. Когато слугата препусна в галоп към Оук Холоу, той се загледа след него със смръщено чело. Не можеше да си представи, че молбата на Джейсън за среща произтича от чиста учтивост или от желанието да се сбогува. Можеше само да се надява, че Морган и Джейсън не са водени от намерението отново да го замесят в някоя политическа интрига. Все пак не го напускаше неприятното чувство, че онова, което щеше да му каже Джейсън, никак нямаше да му хареса.
Доминик се оказа прав, но въпреки това остана учуден от посоката, в която бяха отправени плановете на Джейсън. Вечерята мина много приятно — Джош беше изключително любезен домакин, Сали както винаги тиха и вглъбена в себе си, Ройс весел и шумен, а Морган и Леони, Джейсън и Катрин — приятни и очарователни сътрапезници. Скоро се появи и Закари, винаги добре дошъл и не съвсем неочакван гост.
Едва след вечеря, когато Джейсън, уговорил всичко предварително с Джош, отведе Доминик в библиотеката, той узна причината, поради която го бяха повикали. В библиотеката бяха четирима — Ройс, Доминик, Джейсън и Морган, и докато с наслада отпиваха от най-доброто бренди, което предлагаше избата на дома Манчестър, Ройс заговори пръв:
— Какво каза на татко и Закари, та ни оставиха сами, без да мърморят? — обърна се той към Джейсън.
— Само едно — отговори с усмивка той. — Че трябва да обсъдя с вас нещо изключително важно, отнасящо се до правителството.
Доминик разкриви лице в гримаса.
— Наистина ли е толкова важно? — попита невинно той. — Защо тогава ще позволиш на Ройс и на мен да го узнаем? Не е ли по-добре да ни оставиш в блажено неведение?
— Не мисля, че ще ви кажа кой знае какво, но за сметка на това очаквам да чуя от вас интересни неща. — Зелените очи на Джейсън засвяткаха развеселено. Не му убягна изразът на внимание по лицата на Ройс и Доминик. — Не се бойте, не е нищо лично. Искам да чуя всичко, което знаете за един англичанин на име Джулиъс Лейтимър. Доколкото съм осведомен, и двамата го познавате добре.
— Би могло и така да се каже — изръмжа недоволно Доминик и остави чашата си. — Но се съмнявам, че ще ти бъде от полза…
Джейсън се приведе напред и попита напрегнато:
— Що за човек е той?
— Негодник, лъжец и измамник — гласеше категоричният отговор на Доминик.
Едва беше успял да завърши изречението, когато Ройс добави като ехо:
— Безскрупулен и опасен, накратко, не може да му се има доверие.
Джейсън изненадано вдигна вежди.
— Значи лош човек, така ли?
Двамата кимнаха едновременно и Доминик обясни:
— В Англия не се ползва с добро име, но изисканото общество го търпи заради семейството му. Сигурно всички са въздъхнали облекчено, когато е заминал за Америка.
Морган, който още не беше казал нито дума, се намеси в разговора:
— Надявам се, че мнението ви не се основава на клюки и слухове?