Той не познаваше нито колата, нито коня, и беше любопитен кой е пристигнал с тях. Е, можеше да се очаква, че след като меденият месец отмина, домът им няма да остане нито миг без гости.
Когато влезе в преддверието, в сърцето му се промъкна неприятно подозрение, така че почти не се изненада, когато завари в дневната лейди Дебора Боудън да пие чай с жена му, Ройс и Закари. Братът на Мелиса се беше разположил удобно в едно меко кресло, което изглеждаше още по-крехко под масивната му фигура, Ройс стоеше облегнат на камината, а Мелиса, чието лице издаваше бдителност, седеше точно срещу Дебора. При влизането на Доминик тя го погледна със смесица от облекчение и… и нещо друго, което никак не му хареса. Вече се беше научил да различава безпогрешно признаците на надигащата се буря и знаеше, че му предстоят немалко неприятни минути.
Със сърдечна усмивка, отправена към всички присъстващи, той проговори небрежно:
— Радвам се да ви видя в дома си. — После устреми поглед в лицето на Ройс и прибави: — Бях тръгнал към теб, но стремето ми се скъса и се наложи да се върна. Сигурно сме се разминали по пътя.
В погледа на приятеля му се четеше подигравка.
— Имал си късмет, че се върна. Мелиса тъкмо ни разказваше за предстоящото ви отпътуване.
Закари, който изглеждаше великолепно в тесния зелен жакет, отбеляза ухилено:
— Точно така, и скъпата ми сестричка ме покани да дойда с вас. Надявам се, че нямаш нищо против?
Доминик, който тайно в себе си стенеше от безсилна ярост, направи усилие да се усмихне. Тъкмо се чудеше как да намери изход от неприятната ситуация, когато Дебора остави чашата си, скочи от дивана и се втурна към него с маниера си на глезено малко момиче:
— О, Доминик, кажи, че ще отложиш това пътуване! — Тя хвърли мил поглед към Мелиса и добави: — Та аз почти не познавам младата ти жена! Ако ни я отнемеш толкова бързо, няма да имаме възможност да станем приятелки. — Тя обърна гръб на Доминик, зашумоля с полите си към Мелиса и дружелюбно я потупа по рамото. — Тя е прекрасна и никак не е почтено от твоя страна да я затвориш в онази усамотена плантация. Сигурна съм, че предпочита да остане тук.
— Смятам, че лейди Дебора е права. Би трябвало да останете тук по-дълго. — Той отправи многозначителен поглед към приятеля си и заключи: — Имаш известни задължения, с които не можеш да се справиш в Таузънд Оукс.
— Виждате ли! — намеси се обвинително Дебора. — Ройс също е на мнение, че трябва да останете! — Тя запърха отново към Доминик и го погледна умолително: — О, моля те, кажи, че ще останеш!
Проклинайки Джейсън, Ройс и Дебора, Доминик не посмя да улови погледа на Мелиса и проговори глухо, опитвайки се да се усмихне:
— Е, от мен да мине. Ще останем още известно време. — Хвърли бърз поглед към жена си и тихо добави: — Но само ако съпругата ми няма нищо против.
Учтивата усмивка бе застинала на лицето на Мелиса. Все пак тя успя да проговори с обичайния си глас:
— Но разбира се, скъпи! Както желаеш. — Само Доминик забеляза възмущението и да, болката в златнокафявите й очи. В момента не можеше да направи нищо, за да укроти справедливия й гняв.
Дебора, успяла да наложи волята си, седна отново на дивана и забъбри щастливо:
— О, ще бъде чудесно! Ще организираме пикници и излети по брега на реката. Ще се забавляваме като луди!
— Това ли предприе тази сутрин? Излет по брега на реката? — попита Доминик и си наля чаша чай, макар че би предпочел силно уиски.
Дебора се показа неочаквано сдържана.
— Не, всъщност не… Сетих се, че вчера съм забравила ръкавицата си в Уилоуглен. И тъй като бях сама, Закари предложи да ме придружи по обратния път. После срещнахме Ройс, който пък беше тръгнал към вас, и си казахме, че не е лошо да ви посетим.
— Е, аз от своя страна съм разочарован, че Мелиса и Доминик не потеглят за Таузънд Оукс. Вече горях от нетърпение да разгледам имението — намеси се Закари, който не изпускаше от очи сестра си.
— О, Закари! — изхленчи негодуващо Дебора. — Как смеете да мислите за пътуване? Нали ще остана съвсем сама!
Закари се засмя смутено и направи някаква безобидна забележка, за да смени темата. Малко след това гостите се сбогуваха и всички въздъхнаха облекчено. Слава богу, каза си ядосано Мелиса, вече не й се налагаше да търпи глупавото бъбрене на Дебора. Ами тъпите, изпълнени с копнеж погледи, които Закари хвърляше към съперницата й… Добре, че вече не беше нужно да седи и да се усмихва, докато мъжът й позволяваше на онази никаквица да го върти на малкото си пръстче… Гърдите й се вълнуваха, в главата й се носеха някои не съвсем подходящи за дама мисли, но лицето й беше спокойно. Тя дори се усмихна и помаха на гостите си, които бързо се отдалечаваха по пътя.