— Това беше грешка.
— Какво правиш тук? — попита Бануин.
— Грижа се за тебе, разбира се. Имаш ли нещо за ядене?
Мина цяла вечност, докато Бануин запали огън, но накрая пламъчетата плъзнаха по треските. Бейн бе отишъл някъде. Бануин отвори дисагите, извади старо медно котле, дървена чиния, торба овес и парче пушено осолено телешко. Слънцето вече доближаваше хоризонта, когато Бейн се върна и клекна до него.
— Време е да тръгваме.
— Да тръгваме ли? Огънят тъкмо се разгоря.
— Животът е пълен с неудобства — подхвърли Бейн. — Но ако искаш да си жив и сутринта, предлагам да оседлаеш коня.
— Едноокият няма да се върне — възрази Бануин. — Надникнах в душата му и знам, че все още носи частица доброта.
— Той може и да не се върне, но едрият грозник ще дойде. И няма да е сам.
Бейн се изправи и яхна коня си. Бануин прибра всичко в дисагите, оседла коня и понечи да стъпче огъня.
— Остави го — каза Бейн. — Дори е добре да сложиш още дърва. Ще ги подлъже да дойдат тук и няма да ни намерят лесно.
Бануин го послуша, яхна коня си и двамата излязоха от гората и поеха надолу към стария път.
Конете вървяха бавно, слънцето се скриваше и вятърът стана по-хаплив. Бануин взе сгънатото зад седлото наметало, развърза вървите и го тръсна, за да се разгъне. Внезапното плющене на плата подплаши кафявия кон и той се изправи на задните си крака. Бануин падна тежко, а животното побягна на юг. Бейн подкара коня си в галоп след него. Бануин се подпря да седне. Чувстваше се зле и беше замаян. Бейн се върна скоро, водеше коня му за юздите.
Звездите вече блещукаха ярко, в небето светеше лунният сърп.
— Лошо ли се удари? — попита Бейн.
— Не. Но ти се заблуждаваш, че не знам какво е омраза. Май вече ненавиждам този кон.
Бануин се покатери уморено на седлото. Бейн скоро реши да се отклонят от пътя към обрасла с дървета долчинка, за да направят бивак. Бейн разпали малък огън между няколко високи камъка, отдалечи се между дърветата и след малко се върна и каза:
— Огънят не се вижда откъм пътя. Тук ще е поне малко по-безопасно.
Бануин за втори път извади съдовете и храната. Наблизо имаше поток и той напълни котлето с вода, добави овес и сол и го окачи над огъня.
— Благодаря ти, че ме спаси — сети се да каже най-после.
— Нали затова са приятелите? — весело отвърна Бейн.
Нахраниха се в мълчание, после Бейн опря глава на седлото и се зави с наметалото.
Бануин не беше толкова уморен; седеше кротко до огъня и слагаше още съчки, за да гледа танца на пламъците. Нежеланата среща с разбойниците го бе потопила в разочарование и униние. Още веднъж се бе убедил, че не е воин. Дори не му хрумна да извади ловджийския нож от канията. Страхът го бе сковал и малко оставаше да моли за пощада.
Погледна спящия Бейн. Появата му бе изненадала тримата натрапници, но истински ги бе стреснала самоувереността му. На Бануин му се струваше, че неговият приятел излъчва мощ и решителност. „Трябваше да си предводител, а не Вълкоглавец, обявен извън закона.“
Съзнаваше обаче, че целият живот на Бейн го бе водил към този обрат. Под бодрото самохвалство, зад дръзката усмивка имаше бездънен кладенец от озлобление и гняв, които го тласкаха да се опълчва на всяка власт и да множи враговете си, макар че нищо не пречеше те да бъдат негови приятели.
Дали защото бе останал без бащински грижи, или щеше да си е същият въпреки всичко? Кой би могъл да отсъди?
Мислите му пак се отплеснаха към Форвар, който го бе тормозил като дете. Не мразеше мъчителя си. И бащата на Форвар, и двамата му чичовци бяха загинали на Когдънското поле, убити от войници на Каменград, и Бануин разбираше защо той се гнуси от всичко, свързано с нашествениците. Форвар всъщност не мразеше Бануин, но бе открил в него удобна жертва, върху която да излива омразата си към враговете. Като се гавреше с него, отприщваше натрупаната болка и празнота.
Но макар да разбираше подбудите на Форвар, това изобщо не помагаше. И не облекчаваше страданията му. Бануин се бе опитвал много пъти просто да поговори с Форвар, но неговата душа оставаше като залостена, нищо не можеше да надделее над омразата.
Преди две години тази ненавист избухна. Бануин вървеше по хълмовете край гората с Дървото на желанията, а Форвар и негови приятели се връщаха от водопада Ригуан, където бяха отишли да плуват. Щом зърнаха Бануин, го подгониха с гръмки викове. Той побягна към Трите потока, но не можеше да тича бързо и момчетата го настигнаха. Биха го, ритаха го. А когато вече щеше да изпадне в несвяст на земята, Форвар извади нож. Бануин помнеше онзи миг на смразяващ ужас. Очите на обезумелия в скръбта си Форвар го увериха без никакво съмнение, че едрият му мъчител ей сега ще забие ножа в сърцето му.