Бейн тръсна глава.
— Няма да споря с тебе. Ако думите бяха стрели, ти щеше да си най-страшният мъж на този свят. Но този път няма за какво да се пререкаваме. Те дойдоха да ни убият. И един от тях плати за това с живота си. И наистина ми е все едно. Както ми беше все едно, когато замахнах с тоягата към врата на Форвар.
Бануин усети как кръвта се отцежда от лицето му.
— Значи си искал да го убиеш?
— Ами да, исках. И нито за миг не съм съжалил.
— Ето в какво се различаваме — тъжно промълви Бануин. — Нямаше ден оттогава, в който да не съжалявам за смъртта му.
— Този разговор е безсмислен — завъртя глава Бейн. — И заради тебе забравих какво сънувах.
2.
На петия ден навлязоха в земите на южните риганте — обширна хълмиста равнина, която сякаш се простираше в безкрая пред тях. Бануин не се озърташе да търси с поглед Кайр Друаг, от който вече го деляха над двеста мили. Продължиха на юг още десет дни, нощуваха в по-големи или по-малки села. Винаги ги посрещаха приветливо, защото всички от племето нямаха търпение да научат някакви вести за Конавар, краля-демон. Подготвя ли се да настъпи на юг и да разгроми армиите на Каменград и онези изменници от племето сени? Оженил ли се е, има ли наследник? Бануин не беше словоохотлив, но Бейн беше великолепен разказвач и чудесен певец — сядаше с домакините вечер, за да споделят пиво и преувеличени истории, а накрая да подхванат весели и войнствени песни. Нито веднъж не спомена, че е син на Конавар, и не говореше непочтително за краля пред тези непознати. Бануин му се чудеше и накрая една сутрин, когато потеглиха от поредното село, не сдържа изненадата си.
— Имам причини да го мразя — отвърна необичайно сериозно Бейн. — Но той е спасил тези хора, когато Валанус е повел своите Пантери на север. Тъкмо Конавар и Железните вълци са смазали враговете и са ги прогонили обратно в земите на сени. Това не мога да отрека. А моята омраза засяга само мен.
На осемнайсетия ден стигнаха до река Уир и изминаха следващите двеста мили в голяма плоскодънна лодка. Дните по реката се изнизваха приятно. Отначало Бануин се страхуваше от четиримата лодкари, които приличаха на главорези. Бейн се присмя на опасенията му. Той се разбираше много добре с тези хора. Всяка вечер връзваха лодката до някое село и двамата пътници извеждаха конете си на сушата, за да пасат.
Една вечер, след като навлязоха в земите на норвиите, Бейн се скара с един огромен като канара местен мъж и излязоха да решат спора с юмруци. Боят беше бърз, свиреп и гаден за гледане, но накрая, когато и двамата бяха окървавени и насинени, Бейн неочаквано се разкикоти.
— Какво смешно има бе? — стъписа се противникът му.
— Ами ти си най-грозното копеле, което съм виждал. Но колкото повече те бъхтя по лицето, толкова по-симпатичен ставаш.
Тълпата наоколо избухна в смях. Накрая и мъжагата се ухили.
— Ти си много наперено петле.
— Такъв съм си. Може ли да те почерпя?
— Защо пък не?
Бануин не можеше да подражава на умението на своя приятел да се погажда с хората, които срещаха по пътя. Често се свираше в някой ъгъл и гледаше отстрани. Завиждаше на Бейн за дарбата му да се сприятелява. Мислеше и за лодкарите — корави мъже, които без да им мигне окото биха убили някой пътник и биха пуснали трупа му в реката. Но с Бейн се държаха сякаш им е близък роднина. Това озадачаваше Бануин. А Бейн не винаги преливаше от дружелюбие. Случваше се да млъкне задълго и лицето му да се навъси от мрачни размисли. В такива дни понякога искаше да стоят настрана от селата и двамата слизаха на брега да нощуват на завет между дървета или в някоя долчинка. Бейн веднъж сподели колко му е мъчно, че майка му е живяла загърбена от всички в Трите потока.
— Не от всички — поправи го Бануин, докато седяха до огъня на огряната от луната полянка. — Големия мъж идваше при майка ти. И се отнасяше добре и с нея, и с тебе.
— Не го помня — завъртя глава Бейн. — Бях малък, когато умря. Но майка ми говореше често за него. Повтаряше как ме държала на ръце в ковачницата на дядо три дена след като съпругът ѝ я прогонил. Руатан дошъл при нея и я попитал дали съпругът ѝ е избрал име за моята душа. Тя отговорила, че не поискал. А Големия мъж ѝ казал, че бил навън, когато съм се родил, и видял сокол да прелита в нощното небе. Случвало се рядко и според него било знамение. Майка ми все се просълзяваше, когато говореше за това. Той обгърнал раменете ѝ с огромната си ръка и я помолил да приеме за име на душата ми Среднощен сокол… — Бейн въздъхна. — Той бил първият, проявил добрина към нея след раждането ми. Хората шушукали, че жена му се вбесила и настояла да не говори повече с майка ми. Но Руатан отказал и се отбивал да види дали сме добре. Жалко, че не го помня. От всичко чуто за него знам, че е бил велик мъж.