— Няма спор — каза Бануин. — Майка ми го увещавала да не участва в последната битка. Предупредила го, че ще умре. Но той отишъл да се сражава, за да пази Конавар. Майка ми знаела, че ще го направи. Това я съкрушило.
— Да не е била влюбена в него?
— Никога не съм я питал. Може и да е била. Не е нещо, което очакваш от старите хора, нали?
Бейн прихна и настроението му се разведри.
— Леглото на дядо ми и баба ми скърцаше почти всяка нощ.
— Ама че противно! — намръщи се Бануин. — Много ти благодаря, че ми подхвърли тази картинка в главата преди сън.
В деня когато продължиха по суша Бануин долови в погледите на лодкарите искрено съжаление. Пожелаха на Бейн сполука и го накараха да обещае, че ще се отбие да ги намери на връщане, за да им разкаже за приключенията си. Никой от тях не се сбогува с Бануин.
Пътуването на юг вече беше по-бавно, защото навлязоха в огромната Филерска гора. Тук селата бяха нарядко и трябваше да се отклоняват далеч на изток или на запад, за да купят храна. Всеки път молеха за подробни напътствия как да стигнат до следващото село. Бануин купи товарен кон, за да имат повече припаси, а Бейн се отърва от стария меч и купи по-добро оръжие и къс ловен лък и колчан с двайсет стрели.
Когато стигнаха до края на гората, валеше същински порой. Пред очите им се ширна Когдънското поле, плоско и празно. Стърчаха само четирите огромни обрасли със зеленина купчини пръст, издигнати над падналите в битката. Бануин изтръпна, когато се взря в Могилите. В онзи ужасен ден бяха загинали двайсет и осем хиляди мъже. Все се надяваше да стигнат до полето по-рано през деня, за да минат по светло. Но конят на Бейн остана без една подкова, трябваше да се отбият в най-близкото село и мина време, докато ковачът подкове коня.
Скоро щеше да се смрачи и по неволя щяха да нощуват на това мрачно място. Това явно не безпокоеше Бейн. Със свечеряването дъждът намаля и спря. Бейн успя някак да запали огън, мокрите клони съскаха и пращяха в пламъците. Той разстла наметалото си на подгизналата земя и бързо заспа. Бануин седеше сам до огъня и слагаше още дърва.
Страхът докосна душата му и той се огледа. Нищо не се виждаше освен четирите Могили и ярката луна. Но смътната уплаха напираше да го погълне. Устата му съхнеше, ударите на сърцето му се ускоряваха.
И тогава усети присъствието им…
Отначало виждаше само нощна мъгла над полето. Но тя се променяше, движеше се, надигаше се и накрая Бануин различи сиви силуети — фигурите на мъже, студени и безмълвни. В първите мигове си мислеше, че гледката е породена от страха, че е измислица. Но фигурите ставаха все по-ясни, превърнаха се в десет воински редици, настъпващи бавно по Когдънското поле. С шлемове от призрачно желязо и с дълги правоъгълни щитове и къси мечове.
Отдавна мъртвата армия на Каменград. Бануин се взираше в тях. Силуетите бяха полупрозрачни и трепкаха на лунната светлина. Когато стигнаха до Могилите, не се покатериха, а минаха направо през тях. Нямаше никакви звуци. Настъпващите редици се втурнаха напред. Бануин погледна надясно. Там имаше други редици, бледи и безплътни — конници с ярки брони. Те препуснаха безшумно към враговете, мечове като лунни лъчи замахваха към тях. Бануин видя как един мъж залитна назад, ръката му бе отсечена. После в корема му се заби острие и той се свлече. Коне падаха, хвърляха ездачите си на земята и те умираха съсечени, преди да се изправят. Цялата грозота на войната се разгръщаше пред очите му в неестествена тишина.
Черен гарван кацна на тревата наблизо и впери злобен поглед в Бануин. Стресна го глас, прозвучал зад гърба му:
— Ето какви гледки хората възпяват, възхваляват и обожават.
Той се завъртя рязко. Зад него стоеше старица, превила рамене под овехтял шал. Ръцете ѝ стискаха дълга крива тояга. Косата ѝ беше рядка и бяла, приличаше на полепнала по главата мъгла. Изглеждаше немислимо древна. Сърцето на Бануин се разтуптя още по-диво. Знаеше коя е тази жена… тоест същество от сидите. Моригу, чиито обещания имат вкус на нектар, но изгарят като отрова. Младежът не продумваше, само извъртя очи към спящия Бейн.
— Той не може да ме чуе и няма да се събуди — каза Моригу. — Ще ме поканиш ли при огъня си?
— Ти… не си добре дошла тук — измънка той.
— Много е обидно — каза тя присмехулно — да чуя това точно от теб, на когото помогнах да се роди невредим, макар че природата ти бе отредила смърт.