Знаеше колко малка е крачката между доброто и злото. Смятаха крал Конавар за добър човек, посветил живота си на благоденствието на келтоите от тази страна на морето. Но някога той бе отишъл в земите на паноните, заслепен от скръб и ярост, и бе изклал мъже, жени и деца. Обзе я печал и очите ѝ се насълзиха.
— Безполезно е да плачеш за онова, което е отминало отдавна — укори се на глас.
Някой потропа на вратата и Ворна вдиша дълбоко, за да се успокои. Знаеше кой идва и не се радваше.
— Влез, Мерия.
Майката на краля влезе нерешително в осветената само от огнището стая. В меката трепкаща светлина изглеждаше по-млада, приличаше на онази жена, която Ворна бе познавала някога. Само че не беше същата.
— Дано не ти преча, като идвам толкова късно — каза Мерия.
— Какво искаш? — Ворна се постара гласът ѝ да остане безстрастен.
— Дойдох… да ти благодаря, че спаси моя внук.
— Седни — покани я Ворна. Знаеше, че това не е всичко.
Мерия свали наметалото си и се настани в креслото срещу нея.
— Аз бях глупачка, Ворна — започна, без да поглежда към вещицата. Взираше се в пламъците. — През целия си живот обичах истински само един мъж. Моя Варакон.
— Но не и Руатан — рязко каза Ворна, — който умря, за да изпълни твое желание?
— Не — призна Мерия. — Не и него, макар че заслужаваше. — Въздъхна тежко. — Казвали са ми, че хората от Каменград имат три думи за любов в езика си. Не знам самите думи, но веднъж брат Слънцеднев ми обясни смисъла им. Има любов към семейството или приятелите. Има силна и покровителствена любов към децата. Има и всепоглъщаща плътска любов, която пламти с огъня на всеотдайността и обожанието. Може би не е съвсем вярно, че не обичах Ру. Всъщност го обичах истински, но както бих обичала по-голям брат. А Варакон беше единственият ми любим, той беше моят живот. Когато умря, с него си отиде и частица от мен… може би най-добрата. — В огнището бе останала само жарава и Мерия сложи още дърва. — Мислех, че съм запомнила лицето му, чертите, усмивката. Спомнях си го като подобие на моя Конавар, само косата и брадата му бяха златисти. Само че не го помнех, Ворна. С годините бях забравила.
— А днес видя Бейн… — каза вещицата.
— Да, видях Бейн. И в него съзрях Варакон. Все едно се бе върнал през някаква врата във времето. Ох, Ворна… Какво направих с живота си? — Сълзи потекоха по бузите ѝ. — Оставих своя внук да умре. Едва не обрекох на гибел цялото село. Превърнах се в противна на всички свадлива старица. Но има и по-лошо… най-лошото — обърнах гръб на единствения син на Конавар.
— Да, направи всичко това — студено каза Ворна, — и то не може да се промени. Всяка наша постъпка има последствия и трябва да ги понесем. Случва се и с тебе.
Мерия избърса сълзите си.
— Ворна, няма утеха в думите ти.
— Така е. Няма.
— Толкова ли ме мразиш?
— Никого не мразя — поправи я Ворна. — Някога бяхме приятелки и аз се радвам на тези спомени. Сега не сме близки. И с това мога да се примиря. Ще ми се обаче да знам защо реши да сложиш край на нашето приятелство.
— Не бях права — каза Мерия. — Изпаднах в дребнава злоба. Случи се след като научих за смъртта на Руатан в битката. Брат Слънцеднев ми каза, че сърцето му било слабо, а ти си го лекувала. И си го предупредила да не участва в сражението. Аз обаче не знаех, че е болен. Помниш ли каква геша е предречена на моя син?
— Разбира се. Аз изрекох пророчеството. Ще умре в деня, когато убие ухапалото го куче.
— А Конавар го ухапа куче. Зъбите само стиснаха предпазника на китката му и не стигнаха до кожата. Когато разказах на Ру за случката, той ме успокои, че това не било ухапване. Не пожелах да чуя. Измъчваше ме ужасът, че Конавар ще загине в битката на другия ден, и се примолих на Руатан да тръгне с него, да го брани. Казах му… дано боговете ми простят за това… казах му, че ми е обещал да закриля Варакон, но се е провалил. И че този път не бива да се провали.
— Той не се провали — каза Ворна. — Цял ден се е сражавал редом с Конавар. Сърцето му не е издържало чак след битката. Но защо това те подтикна да ме намразиш?
— Нямах смелостта да обвиня себе си за смъртта му — каза Мерия. — Внуших си, че ако ти ми бе казала за болестта му, нямаше да го пратя на бой. Така за смъртта му изведнъж ставаше виновна ти, но не и аз. А когато ти се сприятели с Бейн, омразата ми само се засили. Ворна, сега виждам в какво съм се превърнала — и ме е срам.
— Ако е така, промени се — отвърна вещицата. — Но трябва да знаеш, че е твърде късно.
— Твърде късно ли? За какво?
— Твърде късно е да се сближиш с Бейн. Той се нуждаеше от тебе като пеленаче, като дете. Сега не си му нужна. И не иска да има нищо общо с тебе.