— Колко бойци загубихме? — попита Мерия.
— Загинаха повече от две хиляди, госпожо. Ранените са поне пет хиляди. Както ви казах, варсите са корави врагове. Кралят даде един ден отдих на армията, но след това ще потеглят на юг срещу Джасарай. От съгледвачите знаем, че армията на Каменград наброява трийсет хиляди пешаци, а конницата им — три хиляди.
— Моят син ще ги победи — заяви Мерия. — Такава е съдбата му.
— Да, госпожо — съгласи се Фурс. Спомни си за писмото и го даде на Мерия. — Уви, това ще ви натъжи. Ще ви оставя да го прочетете насаме.
Понечи да стане, но Мерия го спря.
— Щом синовете ми са живи и сме победили, не се сещам какво би могло да ме натъжи.
Счупи печата и отдалечи разгънатия лист от очите си: примижаваше въпреки едро изписаните букви. Прочете писмото, облегна се на стола и затвори очи.
— Какво е станало? — разтревожено попита Гуен.
Мерия само завъртя глава, надигна се тежко от стола и излезе. Гуен се вторачи във Фурс.
— Знаеш ли какво пише в това писмо?
— Знам, госпожо. С армията на варс имаше бунтовници от паноните. Около триста души. Предвождаше ги Гуерн, благородник от далечния север. Той и седем от бойците му се изплъзнаха, но ще ги издирим. — Фурс изви глава, за да не гледа Гуен в очите. — Но с тях имаше още някой. Забелязаха го да бяга от бойното поле. Нашите конници можеха да го догонят, но от изненада се смутиха и го оставиха да избяга. — Войникът въздъхна. — Беше Брефар, братът на краля. Присъединил се е към враговете.
Уик опразни още една чаша уисге. Беше започнал с надеждата да се напие, но този път спиртът почти не му замайваше главата. Шейсетимата оцелели от битката на хълма не се върнаха в гората, а се настаниха в кръглите къщи на стопанството при работниците на Бейн. На Уик бе предложена стая в най-голямата постройка и той прие. На следващия ден Бейн и Гриф изнесоха сандък със злато и платиха на всеки обещаното. Уик получи повече от сто жълтици, защото според уговорката взе и дяловете на загиналите. Не беше виждал толкова злато за трийсет и една години живот. Раздаде го поравно на живите горяни. Сам се изуми от постъпката си и ден по-късно още не проумяваше защо го беше направил. Тъгата се бе вкопчила в него след битката и още не го пускаше, дори уисгето не успяваше да я притъпи.
Бейн дойде и се качи при него на сеновала. Носеше още една стомна уисге. Слънцето се скриваше зад възвишенията и ширналата се пред тях земя сияеше в гаснещата светлина.
Бейн напълни чашата на Уик и наля и на себе си.
— Ако бяхме останали в Трите потока, може би щеше да има пиршество в наша чест.
— Пука ми за пиршествата им — промърмори Уик.
Бейн се разсмя.
— Не съм те виждал толкова вкиснат. Такъв ли си след всяко геройство?
— Откъде да знам, като ми е за пръв път?
— Уик, какво те гложди?
— И аз се питам. — Уик го погледна. — Накрая се видя дъното на онова сандъче. Съвсем ли обедня?
— Останаха ми пари колкото и на тебе — ухили се Бейн.
— Ама че глупаци сме и двамата. — Последните лъчи на слънцето озариха далечните хълмове в златисто. — О, хубаво влиза… — въздъхна Уик. — Знаеш ли, повечето от убитите дойдоха наскоро. Не че бяха бегълци от правосъдието, просто бедняци, останали без храна през зимата. Някои бяха панони, други — норвии. Имаше дори един момък от сените. Но всички сложиха броните, които им раздаде, и се биха като… като…
— Герои — подсказа Бейн.
— Ами да, като герои. — Уик се изхрачи отвисоко. — И за какво? За да спасяват хора, които няма да им дадат и коричка хляб, ако ги видят да умират от глад? Видях как умря Бойл. Почти му отсякоха едната ръка, а той продължи да се бие. Е, Бойл си беше глупав. Страх го беше от тъмното. Миналата година колибата му изгоряла, понеже му се подпалили гащите. — Уик прихна. — Изтърчал навън с горящ крачол. — Усмивката му посърна. — В името на Таранис, какво го прихвана да се сражава така?
— А ти защо се върна? — попита Бейн.
— Изобщо нямам представа — вдигна рамене Уик. — Видя ли как Грейл бранеше майката на краля? То се знае, че видя, нали ти уби оня втория, дето щеше да я посече. — Поклати глава. — Бейн, май не трябваше да те слушам. Да си бях останал в гората. Там поне знаех кой съм.
— И кой беше там?
Уик се замисли.
— Никакъв не бях, но поне не знаех. Сега знам.