— Не знам за какво говориш.
— Значи Ворна не ти е споменавала за мен? Какво разочарование! В нощта, когато ти се роди, животът ѝ беше застрашен. Плодът, тоест бъдещият ти, лежеше странично в утробата, а наблизо нямаше опитни в бабуването жени или друиди, които да спасят и нея, и тебе. Затова отидох аз. Ей тези стари ръце те извадиха на бял свят.
— Не ти вярвам!
— О, вярваш ми, Бануин. Това си е част от Дарбата. Ти винаги долавяш дали някой те лъже.
— Дори да си ме спасила, не се съмнявам, че си имала свои подбуди за това — каза Бануин по-уверено.
— Прав си, имах. Е, щом не съм добре дошла при твоя огън, ще повървиш ли малко с мен?
— И защо да го правя?
— Може би за да си докажеш, че не си страхливецът, за какъвто се смяташ. Или за да върнеш дълга си към мен. Или от любопитство. — Тя пристъпи към него, Бануин видя, че кожата под дясното ѝ око се е отлепила от костта, и неволно се отдръпна. — Или може би от обич към твоя спящ приятел.
Той отново погледна към Бейн. Нещо шаваше на гърдите му — свита на спирала змия. Пропълзя нагоре и опря плоската си глава в шията на спящия.
— Не го убивай! — примоли се Бануин.
— Нямам желание да убивам никого — отвърна Моригу. — Искам само да се поразходя из това поле на смъртта.
— Ще дойда с тебе — примири се той. — Махни змията.
— Каква змия? — попита Моригу.
Той погледна надолу. Бейн спеше спокойно. Нямаше никаква змия.
Моригу се затътри, като се подпираше тежко на тоягата. Младежът я последва и навлязоха на бойното поле. Сблъсъкът беше неистов, никой не отстъпваше. Армията на Каменград се сражаваше дисциплинирано и храбро, воините на племената се биеха яростно, с доблестта на отчаянието. Бануин виждаше навсякъде подвизи на отделни мъже, които другите нямаха време да забележат. Строен млад мъж от риганте стоеше над паднал съратник и се мъчеше да опази живота му. Войник на Каменград с пречупен меч налетя с щита напред към вражеските редици, опитваше се да отнеме нечие оръжие.
— Защо тази битка се повтаря до ден-днешен? — попита Бануин.
— Защото не знаят, че са мъртви — отговори Моригу.
— Как е възможно да не знаят?
— Хората са толкова самонадеяни… — сви рамене тя.
По-нататък зърнаха висок красив офицер от армията на Каменград с късо остригана коса, който размахваше меча над главата си. Бануин чу вика му, тих като носено от вятъра ехо:
— Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!
— Кой е този?
— Това е Валанус — най-прочутият сред пълководците на Каменград.
— Най-прочутият ли? — усъмни се Бануин. — Казвали са ми, че дори да произнесеш името му в Каменград се смята за тежко престъпление. Той е първият генерал на империята, загубил важна битка срещу варвари.
— И това е слава — каза Моригу. — Всички знаят за Валанус и делата му. Тъкмо каквото той искаше. Всъщност сам пожела да се прослави.
Призрачната битка продължи, докато нито един боец не остана прав на полето. Бануин и Моригу се качиха на една от Могилите и младежът огледа полето на мъртъвците. Хладен ветрец повя над посребрената от луната трева, загиналите се изправиха мудно, отново непокътнати. Върнаха се бавно на изходните позиции и се строиха.
И сражението започна отново.
— Защо някой не им каже, че са мъртви? — промълви Бануин. — Тогава ще могат да минат над Тъмните води и да се освободят от този живот.
Моригу се засмя и той потръпна.
— Я ела с мен — подкани го тя. — Можеш да кажеш това на Валанус.
Бануин се върна с нея насред битката. Когато доближи Валанус, Моригу го побутна с тоягата си. Той се обърна, но не погледна нея, а право в очите на Бануин.
— Кой си ти, призрако? — попита духът на пълководеца.
— Не съм призрак, господине, а жив човек. Вие сте безплътният дух тук. Тази битка се е случила преди много години и вие сте загинали в нея. Време е да продължите по пътя си.
— Загинал съм, така ли? — засмя се Валанус. — Приличам ли ти на труп? Да те няма, изчадие! Това е моят ден. И в края му аз ще бъда господар на тези земи. — Обърна му гръб и пак вдигна меча над главата си. — Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!
— Е, каза му — подхвърли Моригу. — Но хората сте си такива: никога не слушате какво ви говорят. Дори и след смъртта.
— Защо си тук? — прошепна Бануин.
— Имам си причини. Ти към какво се стремиш?
Бануин прихна.
— За толкова глупав ли ме смяташ, че да ти кажа? Като окаяника Валанус, чието име се е превърнало в проклятие?