— Но вие, приятели мои, не се сражавахте за своите любими или за родните си огнища. Изправихте се срещу противници, които не бяха ваши врагове. Бранихте хора, които не бяха ваши сродници. В Трите потока ми казаха, че сте се били, защото ви е било обещано злато. Виждал съм хора, които се бият за пари. При първия обрат те загърбват битката и бягат. Но мнозина от вас са пожертвали живота си на онзи хълм. Не са побягнали. Не са молили за милост. Сражавали са се! И вие сте се сражавали до тях! Така спасихте моята майка, жената и децата на моя брат Бендегит Бран и сина на моя скъп приятел Фялок. Гордея се с всички ви и на всеки от вас поднасям своята благодарност. — Замълча, после продължи: — Всеки мой войник получава заплащане за службата си. А в онзи ден на храброст вие сте били мои войници. Затова донесох злато за всеки от вас. Освен него ви предлагам прошка за всички престъпления, извършени преди онзи славен ден. Къде е мъжът на име Уик?
— Тук съм — обади се Уик и излезе отпред.
Конавар му протегна ръка и Уик я стисна.
— След два дни — каза кралят — ще потегля на юг за сблъсък с най-страшните ни врагове. Трябват ми корави мъже. Уик, ще се присъединиш ли към моите Конни стрелци?
— Да.
— Свестен човек си ти. — Конавар заговори по-високо. — Ще приемем всеки, който реши да тръгне с нас на бой. От мен ще получите коне и брони, лъкове и стрели. В замяна искам само да забивате тези стрели в сърцата на войниците от Каменград.
Мъжете се развикаха, но Уик вдигна ръце да ги усмири.
— Господарю, Бейн ни поведе в онази битка. Той се би най-свирепо да възпре враговете. Какво ще получи Бейн?
— Каквото поиска от мен — отговори кралят и гълчавата пак се засили.
Конавар мина сред хората и се върна в къщата. Бейн влезе след него, затвори вратата и каза:
— Чудесна реч. Дори звучеше искрено. Не се съмнявам, че вече са готови да слязат и в ада с тебе. Сега да чуя втората причина да дойдеш тук.
— Двамата с тебе трябва да отидем в гората с Дървото на желанията. Тази нощ. Сами.
Бейн се разсмя.
— И защо да правя такава щуротия?
— Ворна дойде при мен. Каза, че нямало нищо по-важно от това. Повярвай ми, Бейн, не искам да отивам никъде с тебе. Никога не съм искал да имаш нищо общо с моя живот. Но Ворна е моя приятелка и аз съм ѝ толкова задължен, че никога не бих могъл да ѝ се отплатя. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще отида сам.
Бейн мълчеше. След малко попита:
— И Ворна каза да дойда с тебе?
— Да, така каза.
— Значи ще дойда. — Бейн се взря в лицето на краля. — Знаеш ли, от малък копнеех да поговоря с тебе, да заслужа уважението ти. Но когато разбрах, че няма да стане, исках да те убия. Вече не е така, Конавар. За мен ти си само поредният себичен и самонадеян човек, запътил се към гроба. Ще влезеш скоро в него и без моята помощ.
— Готов ли си да тръгваме? — попита кралят.
— Готов съм.
Ворна изкачваше бавно хълма към гората с Дървото на желанията. В този час преди зазоряване кривите клони на дъбовете изглеждаха зловещо и заплашително. Хората открай време отбягваха тази гора, защото я обитаваха сидите и всички келтои знаеха твърде добре какви опасности крие тя.
В далечното минало някои храбреци се престрашавали да навлязат в мрачните дебри. Върнал се само един, неестествено състарен. Един ден отишъл там млад, горд и силен, а на следващия се появил като скимтящ тътрещ крака старец с опадали зъби и умът му бил почти заличен също като силата.
Ворна спря пред дърветата и седна на един плосък камък. Вятърът беше мразовит и тя се загърна с дебелия си черен шал. Знаеше само за един човек сред риганте освен нея, който бе излязъл невредим от тази гора — Конавар в детството си. Въздъхна. Какво ли искаше Моригу от нея този път? И защо бе казала да дойдат и Конавар и Бейн?
Затвори очи и потърси с духа си богинята на сидите. Нямаше отговор. Опита да стигне и до Тагда, Стареца от гората, Мъжа-дърво, който някога се бе притекъл на помощ на Конавар. Нищо.
Потръпна. Вятърът хапеше през дрехите, искаше ѝ се да влезе в гората, да облегне гръб на някой стар дъб, за да не търпи безмилостния напор на този вледеняващ повей. Можеше да запали огън с едно заповедно слово, но знаеше, че вятърът ще го угаси за миг.
Най-сетне чу стъпки на коне по склона, изправи се и видя двамата ездачи. Близостта до Дървото на желанията засилваше дарбите ѝ и тя почувства отдалеч напрежението между тях и разбра, че са мълчали по целия път. Обзе я печал за тези хора, разделени от угризения и скръб, мъка и ярост.