— Пуснете я! — изкрещя Ворна.
Твърде късно. И в двамата все едно лумнаха огньове.
Бейн отвори очи. В зрението му имаше чудата промяна. Примигваше, мъчеше се да проясни ума си. Виждаше по-добре от всякога. След миг проумя, че зрението му не е по-остро, а вижда по-нашироко — и дърветата отпред, и дърветата отзад. Що за щуротия… Опита се да стане и го заболя от някакво боцкане. Стреснато погледна надолу. Смаяха го не трънливите жилави клонки, в които беше омотан. Сърцето му се разтуптя, щом зърна крачета на бяла сърничка. Паниката избуя и той се напъна да стане. Бодлите се впиха дълбоко в краката и хълбоците му. Опита се да извика, но се чу само уплашено блеене. Задните му крака сритаха храсталака и той се надигна, но падна отново. Едно клонче се прекърши, изплющя по главата му и жилна кожата на дългата шия. Тогава видя момчето сред шубраците. Беше на десетина години, червена коса обрамчваше бледо луничаво лице. Държеше стар бронзов нож. Детето се навря в храстите, които се увиваха около него, късаха туниката му и го драскаха. За миг Бейн си помисли, че момчето е намислило да го убие, и тялото на сърнето се замята диво. Детето каза:
— Не мърдай, мъниче. Стой кротко и ще ти помогна.
Гласът успокояваше. Сърнето, в която се бе превърнал Бейн, гледаше особените разноцветни очи на детето. „Но това е Конавар…“ Момчето бавно преряза жилавите клони и измъкна сърнето.
Светът се завъртя и притъмня. Когато можеше да вижда отново, пак го носеше някой, но много припряно. Сега беше в ръцете на юноша, който тичаше тромаво по хълм. Бейн осъзна, че е твърде слаб. По тънките му ръце нямаше мускули, липсваше мощ. А краката му бяха съвсем безчувствени. Главата му се завъртя, макар че той не направи движението по своя воля, и очите му зърнаха грамаден черен мечок, който тичаше тежко подире им. Муцуната му беше окървавена. Догонваше ги. Сега Бейн гледаше нагоре към измъченото лице на младежа, който го носеше. Пак беше Конавар, все още толкова млад, че нямаше брада. Стискаше зъби, задъхваше се. Бейн чу глас от собствената си уста:
— Остави ме! Спасявай се!
Бягащият спря и Бейн усети как ръцете го слагат внимателно на тревата. Младият Конавар извади нож и се обърна към нападащия звяр.
— Моля те, бягай! — пак чу Бейн гласа си.
— Ще му изтръгна сърцето на тоя гад! — отвърна Конавар… и се хвърли към мечока.
Бейн гледаше в безмълвен ужас как ноктите раздираха уязвимото човешко тяло, как зъбите захапаха рамо. Конавар се би до последен дъх, преди да бъде захвърлен като окървавен парцал.
Притъмня отново и с отварянето на очите непоносима болка избухна в тялото му. Едва не загуби съзнание. Всъщност много му се искаше да е така. Лежеше по корем на дълга маса, раните му превързани, вените му сякаш пълни с течен огън. Видя, че Ворна е седнала до него. Беше по-млада, но лицето ѝ бе помръкнало от изтощение.
— Как си? — попита го тя.
— Зле — чу гласа си.
— Ще мине време, докато оздравееш, младежо.
— Трябва да си върна силата до празника — каза той. — Ще се женя за Ариан.
Бейн почувства прилива на любов и страст в душата на младия Конавар, но забелязваше и тъгата в очите на Ворна.
— Сега трябва да си почиваш — заповяда тя.
Бейн-Конавар едва се крепеше на седлото. Край пътеката се тълпяха хора, приветстваха го, пляскаха с ръце. Влизаше в Трите потока. Тялото му още смъдеше от болката, но той въртеше глава и се опитваше да открие златокосото момиче, за което толкова копнееше. Бейн преживя страданието на Конавар, който накрая се увери, че тя не е сред излезлите да го посрещнат.
Помогнаха му да слезе от коня и Бейн видя Мерия и Руатан. Те го подкрепиха да стигне до леглото и го настаниха. Гледката се промени изведнъж, стана тъмно и се чу нечий глас:
— Сигурно не си чул за Ариан. Тя се омъжи за Каста на празника Самиан.
Смазаният от вестта младеж изпъшка и страданието го погълна.
— Съжалявам, Кон. Казах ти, че тя не държи на тебе — добави гласът.
Бейн почувства мъката, почти изцедила желанието за живот. Единственото спасение беше в семето на гнева, което израсна подобно на роза с разяждаща киселина по листчетата.
— Бейн! Бейн!
Чуваше името си като далечно ехо, ръцете на Ворна стискаха раменете му и го дърпаха от тялото на Моригу. Той изстена и седна на земята. Погледна към все още неподвижната фигура на Конавар, приклекнал до Старицата. Опря се на колене и стана неуверено. Затътри се при краля, издърпа го назад и го сложи да легне на тревата, после попита Ворна:
— Какво беше това?
— Духът ѝ нахлу в тебе. Помислих, че ще те унищожи.
Той си потърка очите.