— Видях разни неща, Ворна. Гледах как Конавар се бие с мечока. Видях го и… в пещерата, когато говореше с тебе за майка ми.
— Той я обичаше с цялото си сърце — тихо каза вещицата. — Щяха да се женят.
— Знам. Тя… го е предала.
— Не го смятай за предателство — каза Ворна. — Ариан беше своенравна и объркана жена. Нуждаеше се от опора, за да отпъжда мрака. Всички очакваха Конавар да умре. Това я уплаши до полуда. И тя се омъжи за Каста. Но всичко това отдавна остана в миналото. Недей да ровиш отново.
Кралят изохка и седна.
— Трябва да направим носилка. Няма да понеса това втори път.
— Какво видя? — попита го Ворна.
— Ще отрежем пръти — продължи Конавар — и ще ги промушим в наметалото на Бейн. То е най-здравата дреха, която имаме. Струва ми се, че ще издържи тежестта ѝ.
Ворна се изпречи пред него.
— Кон, кажи ми какво видя.
— Твърде много неща — отвърна кралят.
Извади меча си, тръгна между дърветата и скоро се върна с два здрави клона. Окастри ги с кинжала си, после просна наметалото на земята, проби дупки от двете страни и пъхна прътите през тях.
— Да, но трябва да я вдигнем, за да я сложим на носилката — напомни Бейн.
— Така си е — отвърна Конавар. — Давай.
Сложиха носилката до Моригу, пъхнаха ръце под тялото ѝ и я преместиха. Този път нямаше проблясък. Вдигнаха носилката и тръгнаха след Ворна на югоизток. Тежестта беше огромна, двамата се обливаха в пот, докато слизаха по последния склон. Пред тях на широка поляна се издигаха камъни в кръг — сияеха като злато в светлината на изгрева.
— Не виждам… никакви зверове — изпъшка Бейн.
— Още не сме стигнали — каза Ворна.
Доближиха бавно кръга. Под краката им отново се надигна мъгла, завъртя се сред камъните и закри слънцето. Сгъстяваше се, почерняваше, образуваше купол от нощ над кръга. В средата до дълъг плосък олтар се появи светещ силует. Бейн и Конавар занесоха Моригу до камъните и я сложиха полека на земята. Откъм съществото до олтара се чу гърлено ръмжене. Бейн извади меча си и си пое дъх. Тварта беше каквато я бе описала Ворна — висока почти осем стъпки, тялото покрито със сребристи люспи. Дългите лапи завършваха със зловещо извити нокти. Бейн се загледа в дългата муцуна, която наподобяваше вълча. Зъбите в устата бяха като кинжали.
— Аз ще го нападна отляво, ти — отдясно — каза Бейн на краля. — Но какво правиш?!
Конавар бе разкопчал колана с меча и вече сваляше бронирания нагръдник, ризницата, предпазниците и набедрениците.
— Гол ли ще се биеш? — възкликна Бейн.
— Изобщо няма да се бия с това нещо — отвърна кралят.
— Какво си намислил?
Конавар клекна до Моригу, пъхна ръце под нея и се надигна с неимоверно усилие, макар че залиташе и коленете му почти се подгъваха от тежестта ѝ. Направи първата неуверена крачка, после и втората и влезе в кръга. Звярът тръгна тромаво към него. Бейн също влезе в кръга, гмурна се под ноктите на замахналата лапа и опита да съсече чудовището през корема. Мечът отскочи. Нещо блъсна Бейн в гърдите с такава мощ, че той отлетя заднешком извън кръга. Стовари се тежко на гръб, но веднага се надигна и видя как Конавар се олюлява към олтара. Люспестият звяр надвисна над него и зарева оглушително. Кралят дори не го погледна. Направи още една крачка към олтара и сложи Моригу и гарвана върху плочата.
И изведнъж куполът от мрак изчезна. Светлината обля люспестата твар и тя започна да се смалява и да избледнява. Бейн се изправи и заедно с Ворна влезе в кръга. Тялото на Моригу се разтресе. От гърдите ѝ блъвнаха пламъци, платът на роклята се подпали. Огънят обхвана пръстите на ръцете ѝ, плътта се разчупваше и падаше като парченца суха глина. Пламна и воалът — от бумтящите през очните кухини пламъци. Моригу гореше все по-ярко и тримата се отдръпнаха и закриха очите си с ръце.
Огънят угасна бързо, но страховитото сияние остана.
— Обърнете се с гръб — прозвуча гласът на Моригу, този път наситен със сила, — защото не бива да видите как Порталът се отваря.
Те се подчиниха. Гласът заехтя отново.
— Винаги съм обичала този свят, който сидите нарекоха Тирна-Ног. Таях надежда някой ден да подхранва душата на вселената, която го е породила. Конавар, ти спомена как от двайсет години се стремиш да опазиш живота и обичаите на риганте. А аз от десет хилядолетия се опитвам да опазя самия живот на десет хиляди свята. Животът е в духа. Едното не съществува без другото. Келтой разбират това със сърцевината на душите си. Но сред народа на Каменград само малцината поклонници на Култа го знаят. Видях упадъка на цели светове, завоеванията и опустошенията на армии, тласкани напред от похот и алчност. Тук страшният враг са хората от Каменград. На други светове градовете са Рим или Кагарис, или Шефнии, или Пакалин. Имената се променят, но последствията от злото са все същите — смъртта на духа, смъртта на световете… — Гласът спря за миг, после заговори на краля: — Преди двайсет години ти поиска дар от мен и аз ти казах, че ще има отплата. Просто е — когато брат ти те повика, отзови се. Без да мислиш за нищо друго, колкото ще да е неотложно или решаващо. Разбра ли? Отзови се.