— Кой брат? — попита Конавар.
— Ще разбереш. Приемаш ли това да бъде твоята отплата?
— И тогава казах, че ще приема — отвърна той. — Ще спазя обещанието… както трябваше да спазя друго обещание преди толкова години.
— Добре — каза Моригу. — Имам въпрос и към Бейн — готов ли си да направиш нещо за мен?
— Какво бих могъл да направя за тебе, госпожо?
— След осем дни, в лунната нощ на ловците, ще се върнеш ли в този кръг?
— А после?
— После каквото ти решиш. А сега… сбогом.
Сиянието угасна. Ворна се обърна и видя, че олтара го няма.
— Май предпочитах само да каже „благодаря“ — промърмори Бейн.
Конавар си сложи ризницата и нагръдника, стегна колана с меча на кръста си. Бейн отиде при него.
— Как позна, че звярът няма да те нападне?
— И аз бих искала да знам — добави Ворна.
Конавар се наведе да закопчае бронзовите набедреници на краката си.
— Моригу рискува твърде много заради нас. Преди седмица все още е можела да стигне сама до Портала въпреки чезнещата жизненост. Но е останала с надеждата ние да отидем при нея. Научих това от досега с нейния дух. Опитваше се да скрие мислите си от мен, но вече беше твърде слаба. — Кралят се изправи. — Откакто се помня, смятах Моригу за зла твар, но безграничната ѝ любов към тази земя и хората на нея е смайваща…
— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Бейн, — тя беше една мила и обичлива женица. Кажи за звяра.
— Съществото, което никой човек не би могъл да победи ли? Бейн, то беше урок. Един добър човек се опита да сподели същото с мен преди много години. Не можеш да победиш омразата с още повече омраза. И понякога е нужно да се покориш, за да победиш. Когато си изправен срещу враг, имаш само три възможности: да избягаш, да се биеш или да се сприятелиш с него. Тази твар е била създадена да отвръща подобаващо. Нападнеш ли, прави същото с удвоена сила. Аз я пренебрегнах. Вярна на същността си, тя също ме пренебрегна.
— Драги Конавар, изглеждаш натъжен — каза Ворна.
— Ех, да беше само тъга… — промълви той и се отдалечи от тях.
След два дни Конавар потегли на юг начело на десет хиляди Железни вълци и три хиляди Конни стрелци, сред които беше и Уик. Повечето пешаци под командването на Гованан — малко над двайсет и пет хиляди, тръгнаха по-рано. Обоз от стотици каруци следваше армията, проточил се на девет мили. Хората от Трите потока бяха излезли да изпратят войската.
Бейн излезе от Голямата къща, когато кралят минаваше покрай нея. Конавар го видя и вдигна ръка в прощален жест. Бейн също махна с ръка в отговор. После яхна коня си и пое на запад към стопанството си.
Ворна стоеше до ковачницата и се взираше в Конавар, докато не се превърна в далечен златист силует на билото. Чак тогава се обърна бавно и закрачи към къщата си.
Там я чакаше Мерия, която каза:
— Чудесна войска. Те ще победят.
Ворна долови страха в зелените ѝ очи.
— Да се надяваме.
— На Кон му е писано да ги разгроми. Предчувстваше го през целия си живот.
Ворна нямаше желание да говори с никого, но чакаше учтиво Мерия да обясни най-после за какво е дошла.
— Кон те навести вчера — каза майката на краля. — Как ти се стори?
— Беше… умислен — отговори Ворна.
— Затвори се в себе си, след като прекара нощта в стопанството на Бейн. Да не са се скарали? — попита Мерия. — Видях, че Бейн не тръгна на юг с армията.
— Не са се карали — каза Ворна — и той не остана да пренощува в стопанството на Бейн. Двамата дойдоха с мен в гората с Дървото на желанията.
Майката на Конавар въздъхна.
— Той не сподели с мен. — Усмихна се насила. — Но той не ми каза и първия път, когато си науми да отиде в онази гора. Срещна ли се със сидите?
— Да.
— А те дадоха ли му талисман за битката срещу армията на Каменград?
— Може и така да се каже.
— Знам, че е глупаво да се тревожа толкова. Кон е на четирийсет. Не е дете, което трябва да закрилям. Само че… — В очите на Мерия напираха сълзи. — Само че ми каза „Сбогом“ с такъв глас… — Взря се в тъмните очи на Ворна. — Имала ли си видение за бъдещето?