— Приятелю, съжалявам, че те ударих.
— Простено и забравено — отвърна друидът. — Може би е добре да потърсиш Бануин… и да чуеш повторно какво е научил.
Бран кимна и се обърна към Конавар.
— Кон, ти няма да умреш. За тебе е предопределено да срещнеш Джасарай в битка. Нищо не може да промени това.
— Да, нищо не може да промени отредената ми съдба — съгласи се Конавар. — Духом отново ли си с нас?
— Да.
— Тогава постъпи както те посъветва брат Слънцеднев и намери Бануин. Ще говорим още, когато се върнат Гованан и Оста.
Бран стана и излезе. Друидът не помръдна от мястото си.
— Разкажи ми за тези две видения от бъдещето.
Конавар му обясни как бяха спасили Моригу и как тя бе напуснала този свят.
— В първото видение лежа подпрян на златист камък и кръвта ми изтича. Знам, че на другия ден ще има велика битка. И тъна в отчаяние, че няма да съм там. На земята около мен са натръшкани мъртви врагове. После едно момче слиза от клоните на едно дърво наблизо и се втурва в каменния кръг. Тогава всичко притъмнява… и аз знам, че умирам.
— А второто? — подкани го брат Слънцеднев.
— Виждам се на висок кон, бронята ми сияе, шлемът е на главата ми. Вадя меча и изпъвам ръка нагоре. Фялок е до мен. Великата битка е в разгара си и ние повеждаме атаката надолу по склона.
— Може и да не са били истински видения за бъдещето, а само знамения за възможното — предположи друидът. — В края на краищата не може и двете да са правдиви. Няма как хем да умреш преди битката, хем да се сражаваш в нея. Струва ми се, че най-очевидното решение е да не припарваш до каменни кръгове.
Конавар бръкна под туниката си и извади сгънат пергамент.
— Ето какво ми даде вестоносец тази сутрин.
Брат Слънцеднев взе пергамента и го разгъна. Прочете написаното с красивия равен почерк на Брефар: „Скъпи братко, и двамата страдаме заради тежко недоразумение. Говорих с Гуерн и той се съгласи с мен, че е време да намерим решение за разногласията си. Ще се срещнем с тебе при Кръга на Болг утре по здрач. Кон, ако ти е останала поне мъничко обич към мен, ела сам. Заричам се, че няма никаква уловка.“
Отдолу имаше подпис — „Крилото“.
— Той май те смята за глупак — подхвърли друидът.
— Въпреки това ще отида — натърти Конавар. — Моригу поиска обещание от мен. Тя каза: „Когато брат ти те повика, отзови се. Без да мислиш за нищо друго, колкото ще да е неотложно или решаващо. Разбра ли? Отзови се.“ Преди много години наруших едно обещание и оттогава живея със срама и мъката. Но това обещание ще спазя, макар че ми разкъсва душата.
— Тогава нека те придружи отряд дотам.
— Не бих постъпил така, приятелю. Той иска да отида сам.
— Ох, Кон, нали познаваш Брефар? Винаги е бил слаб духом и във всичко го подтиква завистта към онова, което си постигнал ти. А тази завист се превърна в злоба още преди години.
— Знам — тъжно каза Конавар. — Започна след като се бих с мечока. И той, и Гованан бяха там, но само Гованан ми се притече на помощ. Крилото просто се вцепени от ужас. Още беше малък, нямаше оръжие и сякаш се смръзна. Никой не го обвини, а на него все му се привиждаше презрение в очите на хората. И все се мъчеше да ми докаже, че е достоен за уважение, престараваше се. Толкова отчаяно копнееше за признание, че твърде често рискуваше и се проваляше.
— Това ми е ясно, Кон. На всички им е ясно. Ако беше някой друг, отдавна щеше да си го лишил от всички постове. Откога заговорничи с Гуерн и Морските вълци?
— Повече от година. Джасарай му изпратил пари, за да подготви бунт сред паноните. Едно от малкото начинания, с които Крилото се справи умело. Привлякъл Гуерн, дал му и пари, и оръжие. Двамата сякаш са били родени да съзаклятничат заедно — озлобени, с проядени от завистта души. Гуерн е роднина на стария леърд, но когато той умря, изпратих Бран да управлява северните земи. — Конавар си наля чаша вода и я изпи на един дъх. Брат Слънцеднев си каза, че изглежда съсипан. — Не знаех, че са се наговорили с Шард, макар че трябваше да се досетя. Крилото накрая си внуши, че в мен е коренът на всичките му несгоди и че ако не съм бил роден, животът му е щял да прелива от щастие. И може би е прав за това. Вече не знам какво да мисля. Знам обаче, че като малък Крилото беше свястно момче. И ме обичаше. Аз бях неговият батко, когото следваше по петите навсякъде.
— Хората се променят — напомни друидът. — По-слабите не могат да понесат угризенията или срама. И когато се провалят, все някой друг им е виновен. Ако се провалят във всичко, започват да се смятат за жертви на някакъв всеобхватен заговор.