— Както и да е — промълви Конавар. — Утре всичко ще свърши.
— Не бива да свърши! — възрази брат Слънцеднев. — Намерението ти е глупаво. Може би Моригу е очаквала да откажеш.
Конавар се усмихна и завъртя глава.
— Приятелю, не мога да вникна във всичките ѝ замисли. Но съм убеден, че ако погазя това обещание, племената ще бъдат разгромени във войната с Джасарай. Не мога да го обясня. Видях толкова много неща… Видях Джасарай в различен облик, в много светове. Той побеждаваше във всяка битка. Видях неописуеми страхотии, видях умиращи светове с въздух, осквернен от бълващи отрови кули, изсъхнали дървета с опърлени листа, плодородни земи, превърнати в пустош. Видях хора със сиви лица и уплашени очи, които живеят в каменни градове и щъкат като мравки в тях ден след ден. Честно казано, ще ми се никога да не бях докосвал Моригу!
— Смяташ ли, че тези видения ще се сбъднат в земите на риганте? — попита друидът.
— Не знам. Знам само какво трябва да направя аз. Да яхна коня и да отида в онзи каменен кръг. Сам.
— Кон, ще те убият. Знам що за човек е Гуерн. Има обаяние и привлича последователи, но е зла твар и не знае що е чест. Огромен е почти колкото Фялок, опитен е в сраженията. Убил е неколцина в кръвни вражди. И няма да е сам, за разлика от тебе.
— Винаги съм бил сам — каза Конавар. — Мисля си, че това важи за всички ни.
Бейн оседла дорестата кобила и се върна в къщата. Гриф и Исуен чакаха в голямата стая.
— Кога ще се върнеш? — попита Гриф.
— Някой ден — отвърна Бейн. Бръкна в един джоб на черния си елек и извади свитък пергамент. — Заръчах да съставят този крепостен акт в Трите потока, след като армията потегли. Трима старейшини го удостовериха с подписите си. — Даде свитъка на Гриф. — Прехвърлям стопанството с добитъка и земята на тебе. — Ухили се на смаяното изражение на старшия пастир. — Вече не си от Вълкоглавците, Гриф. Сега си земевладелец.
— Не те разбирам… — промърмори червенобрадият исполин.
— Той няма да се върне — промълви Исуен и застана пред Бейн. — Защо го правиш?
Той сви рамене.
— Иска ми се да бродя, Исуен.
— Не е само това.
— И да не е, предпочитам да си мълча. Ти ми каза, че с Гриф си мечтаете за място, което да е ваше. Място, където да отгледате децата си, да зяпате залезите, когато остареете. Това място е добро и мисля, че ще бъдете щастливи тук.
— И сега сме щастливи тук — каза тя. — Но искаме да видим и тебе щастлив.
Бейн я прегърна и я целуна по закръглената буза.
— Когато се върна, ще пируваме и ще ви забавлявам с разкази за приключенията си.
Обърна се и протегна ръка на Гриф, който не я стисна, а пристъпи и го награби в мечешка прегръдка.
— Човече, ще пестя всички печалби за тебе. И когато се върнеш, пак ще си бъдеш у дома в това стопанство. — Пусна го и се ухили. — Но ще се наместим в твоята спалня, да знаеш. По-голяма е, пък и изгледът е по-хубав. — Усмивката му посърна. — Бейн, да се пазиш! Чуваш ли?
— Чувам те, мъжаго.
Бейн взе дисагите и излезе от къщата. Нагласи ги върху кобилата, яхна я и тръгна, без да се обръща.
Яздеше право на изток в слънчевото утро, изкачваше хълмове, спускаше се в долини и след около четири часа спря на възвишението над Трите потока. Изглеждаше толкова мирно под пролетното слънце и на пръв поглед нищо не напомняше за кръвопролитието и доблестта, нямаше дори ехо от звънтящи остриета и крясъци. Яркожълти цветя бяха осеяли склоновете. Бейн се огледа. В тревата наблизо имаше паднала подкова, а малко по-нататък — пречупен меч, по който вече се виждаха ръждиви петна.
Три момчета изтичаха със смях от гората. Носеха дървени мечове. Видяха Бейн и спряха. Той им помаха с ръка и смуши кобилата да тръгне надолу. Влезе в селото, подмина великанското Старо дърво и продължи към ковачницата, откъдето се чуваха равномерни удари на чук по желязо. Стъпи на земята, омота поводите около коневръза и отиде в ковачницата. Нанкумал гледаше как негов чирак налага с чука нажежено парче желязо. Старецът вдигна глава и видя Бейн. Двамата излязоха на слънце. Нанкумал извади кърпа да попие потта от плешивата си глава. Забеляза дисагите на кобилата.
— Накъде си се запътил?
— Отвъд морето.
— С каква цел?
Бейн вдигна рамене.
— Може би за да намеря цел.
Ковачът седна на дългата пейка до вратата.
— Момко, ти направи голяма добрина на селото. Хората няма да забравят.
— За мен е все едно дали ще забравят, или не — отвърна Бейн и се настани до дядо си.
Нанкумал се извърна.
— Бейн, държах се зле с тебе. Мъчно ми е дори да изрека тези думи.