— Отдавна беше, недей да ровиш отново — каза Бейн.
— Лесно е да се каже. Обичах Ариан. Тя беше чудесно момиче… докато не умря сестричката ѝ. Тогава спяха на едно легло. Малката Бария беше само на пет. Мъчеше я треска и сърцето ѝ спряло посред нощ. Ариан се събудила и я видяла мъртва. И оттогава не беше съвсем на себе си. Плашеше се от тъмното, страхуваше се да остава сама. Когато мечокът надра и наръфа Кон, Ариан едва не се побърка. Опитах се да я разубедя, когато си науми да се омъжи за Каста. Не си подхождаха. Но тя вярваше, че Кон ще умре, и се вкопчи в Каста, сякаш собственият ѝ живот зависеше от това.
Старецът въздъхна.
— Няма защо да говорим за това — каза му Бейн. — Майка ми е мъртва. Нищо не може да я върне.
— Говоря за живите — възрази Нанкумал. — За тебе и за… Конавар.
— Не ми се слуша.
— Може и да не ти се слуша, но аз трябва да кажа каквото ми се е събрало в душата. Затова те моля да ме изтърпиш, внуче. Знам какво мислиш открай време — Конавар е насилил майка ти. Не е вярно. Самата Ариан ми призна, че го е съблазнила тогава с надеждата да го привлече отново. Знаела си, че той не я е разлюбил. А сидите предупредили Конавар да не нарушава обещанията си, за да не предизвика страшна беда. Той обещал на младата си съпруга да се разходят на коне. Но в онзи ден останал много часове с Ариан. И когато се върнал в Старите дъбове, научил как Тей била убита, докато той задоволявал похотта си. Обезумял от мъка. Опожарил селото на убийците, съсичал всеки, когото видел. В лудостта си погубил жени и деца през онази нощ.
— Когато ти се роди и Каста видя очите ти, веднага позна, че Ариан му е изневерила — продължи старецът. — Прогони я. Тя се върна да живее при мен. Отидох да говоря с Конавар, казах му, че има син. Пихме уисге до късно, той сподели за своята скръб, за любовта си към дъщеря ми. Не е редно да повторя думите му. Но той говореше и за хората, които е убил. Никакви добри дела не биха заличили угризенията му, никакво наказание не би уталожило болката. Попитах го не би ли искал да се ожени за Ариан и да те признае за свой син. Той ми отговори, че тъкмо за това копнее. Любовта към Ариан пламтяла в душата му както винаги и всяка нощ, откакто научил за раждането ти, мечтаел да препусне към нея, да вземе на ръце сина си. Но не можел. Това било наказанието, което си наложил. Никога да не се жени и да не създава деца. Каза ми, че повече няма да погледне Ариан. И го направи… Ето, казах каквото бях решил. Той не наказваше тебе, Бейн. Наказваше себе си.
— Дядо, а защо ми го каза?
Старецът сви рамене.
— Ти си добър по душа. Знам обаче колко намрази Конавар. Помислих, че ако чуеш истината, ще ти е по-леко да спукаш този цирей.
Бейн се наведе към дядо си, целуна го по бузата и стана.
— Трябва да се сбогувам с Ворна.
Нанкумал също се надигна от пейката.
— А аз по-добре да се върна вътре, докато онзи хлапак не е подпалил себе си или ковачницата. — Постояха миг-два, после Нанкумал стисна ръката на Бейн. — Не вярвам да се видим отново.
— Кой знае? Може да се върна след година.
Дядото кимна, макар да знаеше, че внук му не казва истината.
— Дано, Бейн.
Младежът яхна кобилата и я подкара през селото. Видя Мерия, която седеше пред къщата си с малко дете. Тя вдигна глава, размърда пръсти, като че искаше да му махне с ръка, но после се извърна.
Ворна не беше в дома си. Бейн почака един час, после пак яхна кобилата и потегли към гората с Дървото на желанията.
Кралят спа зле. Не всички сънища бяха тежки, но всеки го изпълваше с печал. На младини се смяташе за безсмъртен като планините. Отнасяше се към възрастните хора все едно бяха съвсем различни от него същества. Но през четирийсетата година от живота си се връщаше мислено в младостта си с огромно недоумение. Нали и тогава знаеше, че някой ден ще остарее и ще умре? А някакво дълбоко вкоренено чувство отхвърляше истината. Тогава бъдещето се простираше безкрайно пред него. Спомни си последното пътуване на юг с Руатан и Крилото, за да продадат добитък. Чуха приказки за тамошната Земна жена, която била неописуемо красива и се любела изкусно. Но когато момчетата я зърнаха, стъписването им беше безмерно. Ами че тя беше стара! По-възрастна от майка им! Значи бе прехвърлила отдавна трийсетте. Конавар си спомни как тогава в главата му се мярна въпросът: „Как е позволила да увехне такава красота?“ Колко глупав беше — нима някой сам избира времето да подкопае неговото здраве, сила и достойнство?
Конавар седна. Наболяваше го кръстът от нощта, прекарана на земята в палатката, усещаше врата си схванат. Протегна се и изпъшка. Изгрялото слънце надничаше през пролука в източната страна на палатката и я осветяваше. Конавар погледна стойката за броня, където бяха ризницата, нагръдникът, шлемът и шареното наметало, което Мерия му бе изтъкала и ушила преди толкова години.