— Щом вярваш в това — възрази Бануин, — утре би трябвало да носиш меч и щит.
Брат Слънцеднев се усмихна.
— Повярвай ми, момчето ми, че ако стоях до майка с дете и войник на Каменград вървеше към тях, щях да грабна и меч, и щит. Не съм толкова праведен, колкото ми се иска.
— Значи признаваш, че праведниците са длъжни да отбягват насилието, независимо животът на колко хора е застрашен?
— Признавам, че сме се заклели да почитаме светостта на живота — натърти възрастният друид. — И се прекланям пред онези мъже, които успяват да живеят според тези обети. Все още не съм един от тях.
Бануин отмести платнището и излезе. Навсякъде в долината бяха запалени огньове за готвене, някои от хилядите войници се грижеха за конете, други наточваха остриета или играеха на зарове. Брат Слънцеднев започна да прибира палатката и Бануин му помогна да я сгънат и да я навият.
— В Каменград — каза Бануин — имаше поклонници на Дървесния култ. Те вярват в ненасилието. Избиха хиляди от тях, но те нито веднъж не вдигнаха ръка срещу убийците. И победиха, защото вече ги признават за граждани като всички други.
— Чувал съм за тях — отговори брат Слънцеднев — и им се възхищавам безгранично. Първият ми духовен учител, обаятелният стар друид Конобелин, казваше, че можеш да промениш умовете на хората чрез доводи или спорове, но душите им не можеш да промениш по този начин. За това са необходими постъпки. — Затегна възлите на палатката. — Казваш, че поклонниците на Култа са победили, но аз бих могъл да оспоря това твърдение. И как победиха? Както научих, Джасарай е заповядал да арестуват и да екзекутират Наладемус. Защо е имал възможност да направи това? Защото двама мъже с мечове са го спасили и от изменниците, и от див звяр. Те го спасили, кротките поклонници на Култа победили и сега армия на Каменград се готви да опустоши нашите земи и да изколи нашите деца. Това ли е било желанието на Извора? Човек може да си навлече лудост, докато опитва да стигне до същината на тази плетеница от случки. — Брат Слънцеднев постоя безмълвно, гледаше долината и бреговете на езерото. След малко каза: — С времето проумях, че е по-добре да обръщаме внимание на величието на човека, а не на злото в него, да виждаме силата на неговата обич, а не да размишляваме какво поражда омразата му. Обичта към семейството, приятелите, родината. Бануин, племето риганте се състои от достойни хора. Убеден съм в това. Ние се стремим не да поробим другите, а да живеем в мир с тях. Не нападаме съседите си. Но когато ни натрапят война, се сражаваме. Сред хилядите мъже тук няма нито един, който не би искал да е другаде. Дошъл е да защити любимите си хора, а това е възвишена цел.
Бануин поклати глава.
— Моригу ми каза, че сред всички живи същества само човекът имал дарбата да подхранва духа на земята. Всяка добра мисъл и постъпка, всеки миг на състрадание е като капка духовен дъжд за света. Но войната?… Тя е черен порой, който отравя земята и ни тласка още една стъпка към смъртта на света.
Брат Слънцеднев сложи ръка на рамото му.
— Да, приятелю. Войната е гнусно зло. Но когато сражението завърши, двамата с тебе ще тръгнем по полето да изцеляваме ранените, доколкото ни стигат силите. И ако Изворът пожелае, ще ги видим да се завръщат в своите стопанства и земи, да прегръщат съпругите и децата си. Ще ги гледаме как се усмихват на неизчерпаемата хубост на залеза, как танцуват в празничните нощи с цялата радост на живота. И ще се надяваме да загърбят омразата, да научат децата си да обичат своите приятели и съседи, за да се спасят идните поколения от войните и така да наситят духа на земята. Само това можем да направим.
— Но първо ще има клане — тихо промълви Бануин.
— Да, първо е клането.
Малко преди здрач Бейн стигна до гората с Дървото на желанията. Кобилата отказваше да навлезе между дърветата, мяташе глава и се дърпаше. Накрая замря разтреперана. Бейн слезе от седлото и я погали по шията.
— И аз не искам да отида там.
Пусна поводите, остави кобилата и тръгна сред обвитите в сенки дървета. Нямаше мъгла, но му се струваше, че дочува във вятъра шепот, усеща нечии погледи.
Вървя по пътеката до мястото, където бяха намерили Моригу, и продължи по отсрещния склон. Добра се до кръга от златисти камъни. Наблизо седеше младеж, строен и златокос. Лицето му имаше благо изражение. До себе си бе подпрял позлатен щит, изработен с приказно майсторство. Стоманата покрай ръбовете сияеше, средата беше като паяжина от златни нишки около сивкав преливащ се камък колкото човешки юмрук. Младежът вдигна глава и се усмихна.