— Ясно — неприязнено каза Бейн. — Искаш да се втурна там, за да го спася. Значи за това бяха приказките, че трябвало да избера. Дошъл съм да спася краля.
— Как ми се иска да беше вярно, Бейн, защото обичам Конавар и разбирам колко му е тежко. Но ти не можеш да го спасиш. Такава е съдбата му.
— И защо съм тук?
— За да направиш избор.
— Ако реша да намеря Лия, какво ще сполети Конавар?
— Ще умре сам.
— А ако му се притека на помощ?
— Ще умре… но няма да е сам. Трябва да знаеш, Бейн, че ако се пренесеш при него, ще бъдеш изправен пред друг избор. И решението може да ти навлече гибел още на следващия ден.
15.
Марон, син на Барус, наблюдаваше как придадените към отряда роби издигат трийсетте палатки на младшите офицери. Работеха умело и бързо, дисциплинираната пестеливост на движенията им подсказваше дълъг опит. Този път Марон беше дежурният младши офицер, отговарящ за палатките, и в момента се чувстваше напълно излишен. Вглеждаше се внимателно, но не откриваше нищо нередно в работата на тези дванайсет мъже. Когато приключиха, им благодари и се прокле наум за това. Вече бе предупреждаван двукратно за такива неуместни постъпки, но все още му беше трудно да се отнесе нелюбезно към друг човек. Отпрати ги да се заемат с другата си работа и тръгна из огромния нов бивак. Вляво от него личните роби на Джасарай подреждаха каменната мозайка, която образуваше пода на командирската палатка. Всеки от тези две хиляди триста и седем камъка си имаше номер, а някои от робите бяха подреждали и товарили пода на каруци повече от трийсет години. Те също се трудеха усърдно и сръчно. Знаеха, че е задължително подът да бъде завършен и огромната палатка вдигната, преди Джасарай да пристигне начело на средните походни колони.
Както всеки път от началото на тази война Марон беше омаян от оживлението в новото укрепление. Могъществото и находчивостта на Каменград проличаваха най-добре тъкмо в повторението на този всекидневен ритуал. Нямаше никакво място за случайности. Предните отряди избираха мястото, офицерите отбелязваха с флагчета кое къде да бъде разположено и войниците от авангарда сваляха броните си, за да изкопаят изумително дългия отбранителен ров. От север и от юг конници влачеха отсечени дървета към бъдещите порти, където дънерите щяха да бъдат разцепени и сковани майсторски. През цялото време идваха още Пантери, влизаха в укреплението и се заемаха с предварително възложените им задачи — копаеха нужници, опъваха палатки, палеха огньове за готвене.
Марон се качи на северния вал и огледа заоблените хълмове. Някъде там беше армията на риганте — армията, която бе разгромила Валанус и бе опетнила завоевателната история на Каменград. Според последните сведения от съгледвачите враговете наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Някои твърдяха, че били десет пъти по-малко от пълчищата, които победили армията на Валанус.
Младият мъж свали шлема и плъзна пръсти през тъмната си коса. Ветрецът разхлаждаше приятно. Сърбеше го гърбът, но нямаше как да се почеше през желязната броня. Бяха минали седмици, докато свикне с тежките доспехи, с предпазниците на ръцете и краката. Общо взето, чувстваше се като измамник — студент, престорил се на войник. За него беше по-трудно, отколкото за повечето новаци сред офицерите, защото знаеха, че е син на Барус, покорителя на източните земи. Олекваше му, че баща му беше решил да остане в Каменград — не би искал да прави грешките си пред очите му.
В укреплението вече имаше хиляди мъже и Марон се обърна, огледа разположението и видя къде трябва да са настанени неговите петдесет войници. Сложи си шлема и тръгна към палатките на отряда. Щом се увери, че хората му са нахранени, влезе в палатката си и започна ново писмо до Кара. В раницата му вече имаше четири. На всяко бе написал номер, за да се знае в какъв ред да бъдат четени. Утре щеше да попита отново може ли да изпрати писмата в Ация. Всеки ден само десет от офицерите имаха право да изпратят писма вкъщи, защото само двама ездачи носеха съобщенията и Джасарай изискваше да не са прекалено натоварени.
Още пишеше, когато чу шум наблизо. Остави листа и перото, излезе и видя конници, мнозина от тях ранени. Бяха трийсетина, а знаците на бронирания нагръдник на офицера показваха, че командва стотна. Жилавият застаряващ ветеран вече говореше с един от щабните офицери на Джасарай — навъсения и пестелив в приказките Хелтиан.
— Връхлетяха ни от гората на изток — докладваше кавалеристът. — Всички сени от помощния отряд се пръснаха и побягнаха.