През седмиците преди заминаването му не му говореше. Марон се надяваше писмата да смекчат сърцето ѝ и когато се завърне като победоносен герой, Кара да се държи по-мило с него.
Брефар рязко извъртя глава. За недоловимо кратък миг му се стори, че зърна двама мъже при камъните на кръга. Примигна и вече ги нямаше. Каза си, че го е заблудила все по-мъждивата светлина, и пак се облегна на един от златистите камъни. Вятърът носеше хлад и той се загърна с наметалото от овчи кожи. Другите бяха запалили огън и седяха около него, но Брефар нямаше желание да отиде при тях. Всъщност му се искаше да не е тук.
Ако Конавар не беше толкова себичен, толкова ненаситен за власт и слава, всичко това просто нямаше да се случи…
Брефар се вторачи в големия златен пръстен на средния пръст на дясната си ръка. Подари му го Конавар, след като бе коронясан за крал. Щедър дар. Разбира се, Бендегит Бран получи златна огърлица, Гованан — прекрасна закопчалка за наметало с рубин в средата, а Фялок — меч, чиято дръжка бе покрита със златни нишки, а в края ѝ имаше чудесно шлифован изумруд. Брефар бе огледал придирчиво подаръците. Неговият златен пръстен струваше най-малко. Груба обида.
Преглъщаше такива оскърбления през целия си живот. Още от онзи ден с проклетия мечок!
И досега го виждаше ясно в паметта си — от челюстите на звяра капеше кръвта на момчетата, които бе убил в гората. Нападна Конавар. Мечокът беше страховита гледка и кръвта във вените на Брефар сякаш замръзна. Кон скочи срещу чудовището и го наръга с кинжала си. После Гованан му се притече на помощ. Всичко свърши бързо. В един миг Конавар беше жизнен и силен, а в следващия — разкъсан, кръвта му опръскала тревата наоколо. Ловците дойдоха в галоп и забиха копията си в звяра. Чак тогава Брефар намери сили да се размърда. Всички го гледаха, смятаха го за страхливец. Никой не му го каза в очите. Но си го мислеха. И оттогава животът му беше прокълнат.
Кон тъй и не можа да му прости. Казваше, че не му се сърди, но лъжеше. И двайсет години все го наказваше, подвеждаше го да се провали и да изглежда глупак в очите на околните. Как ли се беше смял всеки път…
Брефар изобщо не се съмняваше, че кралят е говорил за тези „провали“ с Бран, Гованан, Оста, Фялок и останалите. Въобразяваха си, че Брефар не забелязва как му се подиграват зад гърба. Но той се досещаше. Нямаше нужда да вижда, за да знае. Подразбираше се. Също като отвратителното им съзаклятничество да го изкарат негоден за нищо.
Кон му повери северните златни мини със заръката да увеличи добива и да напълни хазната. И Брефар измисли няколко нови начина за работа. Успехът беше смайващ. А после се случи онова срутване. Обвиниха го, че принуждавал хората да копаят прекалено бързо, без да укрепват достатъчно тунелите. Загинаха четирийсет миньори, мината остана затворена четири месеца. Нима той беше виновен? Добивай повече злато, каза му кралят. И Брефар удвои добива.
Всеки предложен му от Кон пост беше като намазано с отрова острие. Все заради онзи мечок.
Затова нито веднъж не му бе предложено да предвожда отряд от армията. Какво унижение! Все едно да обявят пред всички: „Брефар е страхливец.“ Дори Бран повярва в това след онова недоразумение в първата война срещу паноните преди двайсет години. Кон възложи на Брефар да събере и да поведе закъснелите подкрепления, после потегли за битка срещу войските на планинския леърд на паноните и Шард и неговите морски разбойници. Брефар изпълни точно заповедта, събра на едно място мъжете, които още идваха от всички земи на риганте. И щеше да тръгне с тях, за да подкрепи Кон, щом пристигнат всички. Ама не, трябваше петнайсетгодишният Бран да се прояви като герой — измъкна се само с две-три хиляди души от подкрепленията, за да се намеси посред битката, докато Брефар се грижеше за отбраната на Старите дъбове в случай на поражение.
То се знае, никой не пожела да го разбере. Кон се погрижи за това. Страхливият Брефар се бе провалил и повече нямаше да командва войска. Но той оставаше предан на своя брат година след година. Докато Бран управляваше северните земи, а Фялок се занимаваше с източните, на него подхвърлиха кокалче — Трите потока. Тогава научи кои са истинските му приятели. Пратеници на император Джасарай дойдоха да го помолят за съвет. Обясниха му, че императорът разбира колко блестящо се е проявявал неведнъж, например с изобретяването на стремената, които дадоха възможност на кавалеристите да носят по-тежки брони и да запазват равновесие на седлото по време на сражение. Пратениците увериха Брефар, че за императора ще е чест да го смята за свой приятел.