— Ако той не дойде, свършено е с нас — каза Оста и думите му върнаха грубо Гованан в настоящето.
Но той пак не каза нищо.
Сражението на склона под тях беше яростно. Стотици бойци от племената лежаха на земята. Армията на Каменград напредваше.
Фялок слизаше по хълма със своите десет хиляди Железни вълци. Престроиха се бавно на малко повече от полет на стрела от вражеския тил и образуваха пет редици на достатъчно разстояние една от друга, готови за атака след уговорения сигнал.
Огромният воин жадуваше да препусне в галоп, да препуска с тътен на копита към ненавистния враг, мечът му да цепи плът и кости. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да чака бездейно. Особено след като бе станало очевидно, че планът на Бран няма да успее, а настъпващите в плътен квадрат врагове вече бяха убили стотици бойци от племената.
Фялок се взираше злобно във вражеските стрелци. Колчаните им си оставаха пълни, а това означаваше, че неговите конници ще нападат под смъртоносен дъжд, коне ще се премятат презглава, а падналите ездачи ще бъдат стъпквани от подковани копита. Гърдите на конете бяха защитени с ризници, но главите, шиите и краката им бяха твърде уязвими. Фялок смъкна щита от лявата си ръка и го закрепи на високия рог на седлото. Синът му Финигал бе до него. Момчето не биваше да е тук, но Ворна го бе излекувала и то настоя да се сражава до баща си. Фялок се почеса по прошарената брада.
— Малко остава.
Финигал свали шлема и приглади косата си.
— Загубите ни ще са много лоши. Все едно да яздим под желязна градушка.
— Така си е… и ще минем през нея — мрачно отвърна Фялок. — Този миг чаках през половината си живот — да стъпчем веднъж завинаги приказките за непобедимия Каменград. Ще го направим, момчето ми.
— Къде е кралят? — зададе Финигал въпроса, който се въртеше в главата на всеки от тяхната армия.
— Ще е тук навреме, не се притеснявай. Да не мислиш, че Конавар ще пропусне точно тази битка?
— Засега я пропуска — изсумтя Финигал.
Фялок не отговори. Отсъствието на краля беше загадка, и то много тревожна. Мнозина бяха видели Конавар да напуска бивака. Привечер Фялок бе попитал за това Бран, който обаче не знаеше къде е отишъл по-големият му брат. Можа само да каже, че с Конавар са обмислили стратегията за битката, а после кралят тръгнал. Фялок отиде и при Гованан, който му разказа за разговора си с краля — Конавар споменал, че ще се срещне с човек, когото обича.
— Мнозина мъже се нуждаят от жена в нощта преди битката — подхвърли Фялок. — Помага им да запазят спокойствие.
— Мисля, че той говореше за среща с Брефар.
— И за какво да се среща с него?
Гованан вдигна рамене.
— Може би за да му прости. Фялок, зъбите на ада да ме захапят, ако знам. Плаша се, защото думите му звучаха като сбогуване.
— Сигурно си се заблудил — възрази Фялок. — Кон за нищо на света не би ни напуснал преди такъв ден. О, богове, та ние ще се изправим срещу Джасарай!
— Дано си прав, приятелю — каза Гованан, — защото без краля няма да надделеем. Не тълкувай погрешно думите ми — Бран е велик ум във военните дела, а в битките никой не може да се мери с тебе. Но Кон сякаш носи магия в себе си. Всички се сражават по-свирепо, когато той е наблизо. На хората им стига да го виждат, за да запазят бойния си дух.
— Той ще е с нас — насърчи го Фялок.
Но сражението бе започнало, а от краля нямаше дори вест. На полегатия склон армията на Каменград бе преполовила разстоянието до билото. Няколко хиляди от бойците на племената вече бяха загинали. Фялок взе щита и го намести на лявата си ръка. Дори да нямаше знак за атака, не би чакал още дълго.
Оглушителен вопъл отдясно разцепи въздуха — крещяха бойците от тежката пехота. Фялок се изви на седлото и погледна натам. Редиците се разделиха, за да мине крал Конавар. Златната му броня сияеше под слънцето, шлемът закриваше лицето му, шареното наметало се развяваше. На лявата си ръка носеше лъскав златен щит, който проблясваше ослепително, сякаш самото слънце яздеше с него.
— Аз какво ти казах? — натърти Фялок и облекчението го заля като вълна.
Джасарай чуваше възторжени викове от всички страни. Обърна се и видя Конавар да язди през бойното поле на белия си кон. Изтръпна, макар да му се стори, че слънцето просветна по-ярко за миг. Какво прекрасно чувство… Отдели миг да го обмисли, да проумее какво изпитва. И разбра, че е страх. Великолепно! Цялото му тяло изведнъж се изпълни с живот.
А настъплението по склона се забави, защото враговете се нахвърлиха с пламнала наново ярост срещу войниците на Каменград. Един келтой с разсечено лице се вкопчи в щита на войник и го смъкна надолу. Друг скочи напред и намушка войника в главата. Мъртвият се стовари назад, а убиецът му се вряза в пролуката и съсече през гърлото втори войник, макар че и той беше наръган с меч в същия миг. Войниците затвориха пролуката, но вече не можеха да напреднат. Навсякъде по линията на сблъсъка мъжете от племената се сражаваха с ужасяваща свирепост.