След малко двамата с Бануин се провряха през гъмжилото на пазара и тръгнаха по криволичеща улица към един площад. Първата постройка, която видяха, беше „Зеленият призрак“ — голяма двуетажна сграда със сламен покрив, дълга стотина стъпки. Неколцина мъже с гледжосани кани пиво в ръце седяха отпред в избледняващата дневна светлина. Вдигнаха погледи към новодошлите и един начумерен мъж с очертани от въглищен прах бръчки подметна:
— Ей това ни трябваше, щото жените са заети. Две хубави свежи момченца направо от фермата.
Бейн спря със смях и подвикна весело:
— Бануин, виж! Такава гледка е рядкост — човек да пърди през устата си. — Приклекна пред копача и топна пръст в пивото му. После го облиза. — Бива си го това пиво.
Мъжът се облещи. Бейн му се ухили, изправи се пъргаво и влезе в хана. Вътре имаше трийсетина дълги маси, около които бяха насядали яки мъже и ядяха и пиеха.
— Не ми харесва това място — прошепна Бануин.
— Препоръчаха ми горещо „Зеленият призрак“ — увери го Бейн. — Не бъди прекалено придирчив.
Тръгна към дъното на залата, където плешив дебелак търкаше тезгяха с мръсен парцал, и го попита:
— Имаш ли стая за нощувка?
— Винаги имаме свободни стаи.
— А с жените как сте?
Дебелакът врътна глава.
— Всичките са заети. Ще трябва да се задоволиш с госпожа Китка и петте ѝ дъщерички. Стаята струва половин сребърник. Предплаща се.
— Приветливо местенце, а? — подхвърли Бейн на Бануин. — Не се ли радваш, че си тук?
Бануин въздъхна.
— Искаш ли стаята или не? — наежи се дебелакът.
В този миг нещо се строши. Бейн се обърна към млада жена, която стоеше над парчетата от три кани, по тънката ѝ вълнена пола имаше петна от пиво. Дебелакът се втурна иззад тезгяха и налетя към нея.
— Тъпа непохватна крава!
Месеста длан изплющя по лицето ѝ и я запрати настрани. Момичето се блъсна в ръба на маса.
Бейн се вцепени. Не можеше да повярва на очите си. Лицето му пребледня и той бързо пристъпи към дебелака, който замахваше отново. Хвана ръката му, завъртя го към себе си и заби юмрук отдолу в търбуха му, а страничният удар с левия юмрук в главата стовари мъжа на посипания със стърготини под.
— За пръв път в живота си виждам мъж да удари жена — изръмжа Бейн. — Намери си оръжие, за да те разпоря от гърлото до чатала.
Очите на дебелака бяха облещени от ужас, той пълзеше по пода, за да се дръпне от вбесения младеж.
— Нямам оръжие! Не искам да се бия с тебе!
— Не искаш да се биеш ли? Току-що те предизвиках.
— Не! Няма да се бия с тебе.
Дебелакът се отдалечи на четири крака, стана, избяга зад тезгяха, измъкна се през една врата и я затръшна зад себе си. Бейн клатеше глава слисан.
— Как е възможно да откаже двубой?!
— Просто си е страхливец. Светът е пълен със страхливци — обади се един мъж с побеляла брада от близката маса.
Бейн го погледна. И в гънките на това лице се бе набил въглищен прах.
Момичето лазеше по пода и събираше острите парчета от счупените кани. Бейн клекна и я докосна по рамото. Тя го погледна с унила усмивка. Имаше белези от шарка, зачервената ѝ лява буза вече се подуваше.
— Много ли боли? — попита младежът.
— Било е и по-лошо — каза тя. — И пак ще бъде.
— Момче, внимавай! — подвикна копачът.
Бейн вдигна глава. Вратата зад тезгяха се бе отворила и влязоха двама яки мъже със сопи. Дебелакът се показа зад тях. Сега се усмихваше.
— Нали искаше да се биеш? — кресна той. — Хайде, изпълних ти желанието!
Двамата се втурнаха към Бейн. Той отскочи, единият му крак се стрелна и подметката му се заби в коляното на първия нападател. Кракът се огъна назад и мъжът се свлече на пода с пронизителен вик. Вторият замахна, но сопата само се плъзна по рамото на Бейн, който отклони тялото си встрани и натресе левия си юмрук в брадичката на противника. Онзи залитна и Бейн го изрита в лицето.
Дебелакът още стоеше при вратата. Бейн се затича, метна се над тезгяха, награби го за туниката и го блъсна в стената.
— Спри, спри!… — хленчеше ханджията, но гласът му внезапно секна.
Ченето му увисна и той се свлече на колене покрай стената. Бейн изтръгна ножа си от гърдите му. Клепачите на умиращия потрепнаха.
— Защо?… — прошепна той.
По устните му изби кървава пяна и той се килна и падна. Бейн избърса острието в туниката му, стана и прибра ножа в канията.
Всички мълчаха смаяни. Никой не помръдваше, само прислужницата вдигна ръка към устата си сякаш за да спре напиращия писък.
Бейн излезе забързано от „Зеленият призрак“. Бануин подтичваше след него.