— Може би да, а може би не — отвърна Бейн. — И аз си играех с такива въпроси преди. „Ами ако…“ Глупава игра. Станалото — станало. Не можеш да го заличиш. Ако можех да върна днешния ден, нямаше да отида в „Зеленият призрак“. Или поне само щях да набия онзи дебелак. Но нищо не мога да върна. Както не мога да се върна при водопада Ригуан и да поседя там с майка си, увит в одеяло, с вкуса на сладкиш в устата.
— Понякога животът наистина не е справедлив — каза Бануин.
Бейн се засмя.
— Прав си. Но има и хубави мигове. Веднъж с майка ти спасихме един малък язовец, който беше ослепял. Тя го изцели. После го върнахме в гората и го гледахме как защъка към новия си живот. Чудесна нощ. Предпочитам да си мисля, че е пораснал, станал е силно животно, имал си е самка и са си наплодили много малки язовчета. Може да е било така. Може и да са го убили ловци. За щастие няма да науча. — Бейн взе едно камъче и го метна надалече във водата. — Дано морето е толкова спокойно и когато го прекосяваме.
— Ще пътуваш до отвъдморските земи с мен ли?
— Разбира се. Обещах на майка ти, че ще се погрижа да стигнеш до Каменград жив и здрав.
— Нищо няма да ми се случи — каза Бануин, защото изведнъж му стана неприятно. — И не вярвам Каменград да ти хареса.
— Ако не ми хареса, ще си тръгна. Ох, уморен съм. Отивам да лягам.
Бейн стана и влезе в пещерата. Бануин остана на скалата, погълнат от мислите си. Обичаше приятеля си, но щом си представи как отиват заедно в Каменград, се почувства потиснат и обезсърчен. Все едно да заведеш див мечок на сватбен танц. Засрами се от сравнението, но не можа да го пропъди от ума си.
Бейн лежеше в пещерата, опитваше се да изтърпи толкова познатите вълни на покрусата и се чудеше как да се измъкне от тази безутешна мъка. Паракс му бе казал истината. Бейн бе намислил да разиграва дълго преследвачите и накрая да умре в схватка, та това нерадостно живуркане най-после да свърши. Не бе осъзнавал ясно намерението си и чак когато чу думите на стария ловец проумя колко са правдиви. Не че толкова жадуваше смъртта. Обичаше живота, усещането на слънчевата топлина по кожата, шума на водопада, вика на ловуващия сокол. Мъката му не беше само заради смъртта на майка му или пренебрежението на Конавар.
Всичко това се съчетаваше и с други несгоди, особено самотата в детството, когато връстниците му просто го отбягваха, а после му възлагаха само черната работа, защото не овладяваше уж простичкото умение да чете и пише. Все му се струваше, че кралят е наложил тази досадна задача на риганте, паноните и норвиите само за да направи неговия живот още по-непоносим.
Усети как гневът му се надига. Ворна май му бе спасила живота, като го бе помолила да закриля сина ѝ. А сега този син — единственият му приятел — се срамуваше от него. Бе видял погледа на Бануин, когато му каза, че ще го придружи до Каменград, бе видял внезапния потрес и объркване. Не показа на Бануин, че разбира какво го е смутило, само му стана още по-тъжно, че трябва да крие болката си.
Но нали я криеше открай време? „Кога си позволявал на хората да те видят какъвто си? — попита се сам. — Кога си оставял маската да падне? Веселякът Бейн, разказвачът Бейн, певецът на мръсни песни Бейн.“ Навсякъде освен в Трите потока всички го харесваха, но онзи, с когото се смееха и шегуваха, не беше човекът зад маската.
Не бе показвал чувствата си дори пред майка си. Мислеше си, че ѝ се е струпала твърде много мъка, затова се шегуваше и се смееше, когато разговаряха. И само той успяваше да предизвика усмивка на лицето ѝ. Не че някой друг се опитваше.
Майка му вече я нямаше. Дори изкусната лечителка Ворна не можа да я спаси. Това озадачи Бейн, защото Ворна бе успяла да махне тумора от главата на малкия язовец и да му върне зрението. На гневните му въпроси тя отговори:
— Магията не стига. Ариан нямаше воля да продължи.
Бейн вече разбираше думите ѝ. И той бе преживял същото, докато потерята го търсеше.
И сега чувстваше същото в тази студена пещера.
Не можеше да мисли за нищо друго освен за майка си. Чудеше се кога ли е загубила желанието да живее. Тя често бродеше из възвишенията и се заглеждаше на север. А Бейн все се питаше дали майка му чака Конавар, дали се надява той да намине някой ден, да спре и да я заговори. Конавар не дойде.
Преди две години, когато беше на петнайсет, Бейн реши да се срещне с краля, но така, че да го принуди да говори с него. Щеше да го попита защо ги е изхвърлил от живота си. Замисълът му беше съвсем прост — да победи в надбягването на празника Белтин, да тича по-бързо от всички по петте мили в неравна местност. Имаше обаче голямо затруднение, защото само в Трите потока поне седмина от младежите бяха по-бързи бегачи от него.