Затова се подготвяше всеки ден месеци наред, развиваше издръжливостта си, тичаше по разкаляни пътеки, нагоре по стръмни склонове, принуждаваше се да стига до пълно изтощение. През първите седмици се случваше да спре, за да повърне. После продължаваше, макар че мускулите го боляха, а дробовете му сякаш горяха. Постепенно ставаше все по-силен. Крепеше го мисълта да срещне баща си и най-после да види в очите му гордост от сина му.
Не му беше лесно и в самото надбягване. Едно момче от северните панони не изоставаше от него по четири от петте мили, но накрая Бейн дръпна напред и завърши пръв в лудешки бяг към празничните огньове около подножието на крепостта в Старите дъбове. Последните двеста крачки измина между редици насърчаващи го хора, а до финала видя краля и братята му Брефар и Бендегит Бран.
Конавар беше едър и плещест. Носеше прочутото си шарено наметало с цветовете на петте племена, а на колана му висеше легендарният меч, подарен му от сидите, за който говореха, че разсичал и стомана, и камък.
С биещо до премала сърце, с готови да се пръснат бели дробове Бейн забави крачка и спря, опрял ръце на кръста си, вторачен в очите на краля. Все едно се взираше в собствените си очи. Погледите им се срещнаха. Покритото с белези лице на Конавар остана безизразно, той не се усмихна. Пристъпи напред и каза:
— Добре се справи.
Обърна се преди останалият без дъх Бейн да каже нещо и се провря през гъмжилото. За миг настъпи тишина, после Бендегит Бран прегърна Бейн през раменете и се провикна:
— Победителят е от Трите потока! — Тупна Бейн по рамото и добави: — Чудесно бягане.
Тълпата се развика одобрително, а Бран дръпна племенника си встрани от финала, към който се носеха с последни сили други бегачи, и го попита:
— Добре ли си?
Бейн погледна красивото лице на своя чичо и отвърна:
— Само съм малко уморен. — Загледа се във все по-дребната фигура на Конавар, който изкачваше пътеката към укреплението. — Кралят няма ли да остане за пиршеството?
Бран като че ли се смути.
— Той предпочита уединението. Рядко се случва да остане на пиршество задълго.
— Чух, че миналата година победителят в надбягването седял до него на празничната трапеза.
— Значи ти ще седиш до мен тази година — каза Бран.
— Май предпочитам да си тръгна веднага — отвърна Бейн.
— Два дена път? Остани да се порадваш на празника.
Но Бейн оседла взетия назаем кон и потегли по тъмно.
След година и половина за пръв път влезе в бой с Морските разбойници, уби двама и рани трети, наградиха го със златната гривна, която още носеше на китката си. Обичаят повеляваше кралят да връчи наградата. Бейн получи своята гривна от Брефар. Това вече не можеше да го изненада.
Почти по същото време Ариан започна да вехне. Хапваше само трошици като птиче, слабееше. И дори той не успяваше да я разсмее…
Бейн се уви с одеялото и легна на една страна. Чу тихите стъпки на влизащия в пещерата Бануин, но не отвори очи.
„Ще те заведа невредим до Каменград и щом видим крепостните стени, ще се сбогуваме.“
Каруцата едва се влачеше в проливния дъжд, двата уморени коня се тътреха мудно, навели глави срещу вятъра. Коларят се бе прегърбил под платнището, дясната му ръка стискаше поводите, лявата обгръщаше раменете на седналото до него момиче.
Въпреки платнището и двамата бяха подгизнали; момичето трепереше.
— Колко остава, татко?
— Ако може да се вярва на картата, до моста има около миля. И след това още пет. Трябвало да стигнем преди да се мръкне.
Каза го с усмивка. Небето бе притъмняло почти както нощем. Апий вдигна камшика и изплющя с него над главите на животните. Те се напънаха и започнаха да теглят малко по-бързо. Дъщеря му се сгуши в него. Той я погали по гърба и се опита да оправи качулката ѝ, за да я защити поне малко по-добре от дъжда. Но и качулката беше подгизнала. Момичето вдигна глава и му се усмихна. Сърцето му се сви. „Колко прилича на майка си. Толкова е красива…“
Пак се загледа в онова, което бе обозначено на картата като път. Поклати глава от яд. Път ли? Широка отъпкана ивица, сега разкаляна и неравна, колелата на каруцата затъваха в дълбоките коловози, изровени от безчет предишни возила. Само слабоумен или варварин би я нарекъл път. Пътища имаше в империята, управлявана от Каменград, с настилка от умело наредени върху чакъл и пясък камъни.