Въздъхна. В Каменград обаче имаше и Алени жреци, Кръвни изпитания, клади.
Вятърът стихваше, дъждът отслабваше. Вече не жилеше лицата им, а само трополеше по платнището над главите им. На запад слънцето се показа през разкъсаните облаци. Апий смъкна качулката от късата си бяла коса.
Лия пак го погледна и се усмихна.
— Всичко изглежда прекрасно, когато слънцето свети.
— Точно сега най-прекрасната гледка ще бъде баня, в която от ароматната вода се издигат облаци пара — отвърна бащата. — После масаж и дълъг сън.
— Барус каза, че градът бил донякъде цивилизован. Би трябвало да имат баня.
— И без нея ще минем, стига да няма храм — промърмори Апий и усмивката му се стопи.
— Жреците още не са прекосявали морето — каза момичето. — Но и това ще се случи.
Лия се надигна, протегна се, свали наметалото от раменете си и го изтръска от водата. Апий я погледна и пак се почувства ободрен и свеж. Тъмната ѝ коса беше къса според най-новата мода в Каменград и прическата подчертаваше необичайната красота на лицето ѝ, огромните ѝ тъмни очи и сияйната усмивка. Усъмни се дали не я вижда с предубедения поглед на баща, но веднага си спомни какво се случваше с неговите млади офицери в присъствието на Лия. Повечето направо онемяваха. Позволи си надеждата, че в тази затънтен край на империята тя най-после ще се отърси от глупостите, които ѝ бе внушила майка ѝ. Ще изчакат да мине малко повече време, ще се върнат в Каменград и ще заемат полагащото им се място сред уважаваните хора. Лия би могла да се влюби и да се омъжи, да живее в истинско щастие. А самият той — да седи на слънце и да гледа как растат внуците му.
„Дълго трябва да живея, за да дочакам това“ — напомни си с въздишка. Гърбът го болеше, усещаше как ставите в коленете му се подуват от влагата и студа. „Пет десетилетия бях войник, участвах в походи и в студ, и в пек, спах на коравата земя. Същинско чудо е, че още мога да ходя.“
Но и в най-страшен кошмар не би му се присънило, че ще завърши живота си отвъд морето — в същите земи, където бе разгромена армията на Каменград. Потрепери при спомена. От всички командири в безразсъдния поход единствен Апий бе заслужил слава: неговата Пантера отстъпваше с бой и успя да се върне в укрепения бивак от предишната нощ. Но и той бе загубил половината си войници.
Онзи Конавар се оказа същински демон в човешки облик. Ръководеше бойците си безупречно, а Валанус очакваше обичайното за всички келтои безредно нападение с всички сили. И се хвана в капана. Останала без припаси, уморената гладна армия не можеше да построи укрепления и бе ударена първо от тежка кавалерия, а после и от конни стрелци. Когдънското поле… От самото име сякаш мравки полазваха по кожата му. Там бяха загинали дванайсет хиляди войници на Каменград.
В средището на империята потресът беше неописуем. Арестуваха Апий и го върнаха, за да го съдят, но той и още трима офицери бяха оправдани по обвиненията в нехайство. Градът стовари цялата си ярост върху мъртвия Валанус: говореха, че бил повел своите петнайсет хиляди войници срещу цял милион врагове. Апий просто не можеше да повярва на ушите си. Но хората се вкопчваха в тези безсмислици. Гордостта им не допускаше, че е възможно армията да бъде победена от само трийсет хиляди бойци на риганте. Никой не желаеше да чуе истината… освен Джасарай. И то само в разговор на четири очи.
Апий не можеше да забрави деня, когато генералът (тогава още не беше император) го повика в дома си, накара го да си припомни всеки миг от сражението, да рисува скици как са били разположени силите, да задълбава в подробности от тактиката. Риганте първо бяха избили всички съгледвачи от племето сени, които служеха на Валанус, и армията напредваше, без да знае какво има срещу себе си. След това голям отряд се промъкна в тила им, връхлетя обоза, изкла коларите и подпали каруците. А на Когдънското поле войниците на Валанус бяха обкръжени от обединените бойци на риганте, норвиите и паноните, които Конавар бе подчинил на властта си.
— Аз го обучих — промълви накрая Джасарай и на Апий му се стори, че в гласа на пълководеца прозвуча гордост.
— Прекалено добре си го обучил. Трябва да изпратим нова армия там, и то скоро.
Джасарай завъртя глава.
— Когато настъпи подходящ момент. Това поражение наплаши хората. Вече не се доверяват достатъчно на Съвета. Аз също. Убеден съм, че в Каменград трябва да има един владетел — един ум, който да управлява съдбините на нашия град.
— Твоят ум ли, генерале? — попита направо Апий.