— Ако поискат това от мен, няма да е патриотично да откажа. Ти чия страна ще избереш, стари приятелю?
— Както винаги, Книжнико. Ще бъда до тебе.
— Друго не съм и очаквал — призна Джасарай…
Каруцата се раздруса — колело бе опряло в подаващ се от земята камък. Апий накара конете да заобиколят препятствието. Вече виждаше моста: направен от дърво и дълъг не повече от петдесетина стъпки.
Да, подкрепи Джасарай, видя го да се окичва с императорската титла. Но когато неговото семейство беше застрашено…
— Не разчитай на императори… — прошепна Апий.
— Каза ли нещо, татко?
— Не, мислех на глас.
— Барус ще си има ли неприятности, че ни предостави къщата си?
— Нищо не го застрашава. Лия, ние не сме бегълци. Не са ни връчили заповеди за арест. Не сме извършили престъпление.
— Но нали когато избягахме, вече знаехме, че ще дойдат?
— Не сме бягали — троснато каза Апий. — Помолихме императора за разрешение да напуснем Каменград. И той ни разреши. С това се изчерпа помощта му. Така че не сме бягали.
— Озлобен си. Това не ти приляга. Както и да е, тръгнахме посред нощ, когато отвеждаха наши приятели в тъмниците. Това си е бягство.
— Лия, арестуваните не бяха мои приятели. Никога не съм споделял техните глупотевини. И никога няма да повярвам в тях.
— Не мисля, че са глупости — възрази Лия. — И не мисля, че са глупости според Извора.
— Ех, много могъщ бог е този Извор. Екзекутират всички вярващи в него, а той не си мърда пръста. Но нека не подхващаме отново този спор. Стигат ми пререканията, които си имахме с Пире.
Смълчаха се, след като той изрече името. Апий не беше в дома си, когато Алените жреци дошли да я арестуват. Тогава служеше на източната граница и участваше в потушаването на кървав бунт. Върна се в Каменград вечерта след осъждането и екзекуцията ѝ. Пире не се бе отказала от вярата си и се отнасяла снизходително към обвинителите, нарекла ги „дребнави хорица с дребнави мечти“.
Още си мислеше, че е странно жена, запълвала живота си със стремежа към всякакви порочни удоволствия, да срещне края си със смелост и достойнство. Погледна Лия. Тя не беше негова родна дъщеря. Пире я бе заченала от някой любовник, а те бяха безброй. Апий се съмняваше, че и самата Пире бе знаела кой е бащата. Той обаче обичаше Лия по-силно от всичко в този свят. Тя беше слънцето за душата му, хладна бистра вода в пустинята на неговия живот.
Пире му изневеряваше неуморно. Вечно недоволна и разглезена, младата му съпруга бе прахосала голяма част от богатството му за нелепо скъпи дрехи, безчет одеяния от коприна, обшити със скъпоценни камъни рокли и всевъзможни дрънкулки. Изобщо не личеше да я привличат някакви достойни дела. Но на четирийсет се опълчи срещу могъществото на жреците и не отстъпи, макар да знаеше, че ще я погубят.
— И всичко това заради някакво дърво! — изрече той на глас.
— Защо мисълта за Дървото ти е толкова противна? — попита Лия.
— Какво?…
— Пак спомена Дървото.
— Не осъзнах, че си говоря сам.
— Дървото не е нищо друго освен символ на силата на Извора — дух, който се носи нагоре, навън, надолу и навътре като отражение на сменящите се сезони. И няма нищо общо с преклонение пред дърветата. Това е глупава лъжа, втълпявана от жреците.
— А ти защо не можеш да проумееш — троснато каза Апий, — че жреците са силата в Каменград? Да им се противопоставяш е опасно своеволие. Затова се озовахме тук — в тази прокълната воняща дупка.
— Щях да остана с радост — напомни Лия.
— За да умреш — натърти Апий.
— Някои неща заслужават да умреш за тях.
— Да, но дърветата не са сред тези неща.
Впрягът спря пред моста. Апий стана и се вторачи в бушуващата около подпорите вода. Скованият от дърво мост изглеждаше крехък и занемарен. Той го прокле наум, седна и изплющя с камшика. Конете стъпиха на дъските. Под тях пороят довлече издутия труп на бик, който се блъсна тежко в една подпора. Тя изпращя. Каруцата се килна встрани. Апий пак се надигна и размаха камшика. Уплашените коне напънаха хамутите.
И тогава мостът се срути.
Апий отхвърча от седалката и си удари главата в някаква греда. Не усещаше нищо, когато цопна във водата.
Бануин тънеше в униние през почти целия ден не само заради свирещия вятър и силния дъжд. Не бе спал добре, сънищата му бяха наситени с уплаха и унижения. Добре че не ги бе запомнил… но един бе успял да се вкопчи в съзнанието му…
Стоеше гол насред Каменград, а тълпите му се подиграваха. Някакво притаено кътче на ума му разбираше твърде добре причината за съня и той се чувстваше изменник и неблагодарник.