Това, че Бейн ще го придружи чак до Каменград, го обезсърчаваше, затова се плашеше и насън. Беше си мислил да си купи подходящи дрехи, да се подстриже и да се запише в университета. Накратко — да стане гражданин на Каменград, да бъде част от живота в това прекрасно средище. Да не чува повече присмех и закачки, да не бъде отхвърлен. Копнееше да стане книжник, да прекара живота си в учение и размисъл. А сега яздеше към града на своите мечти до човек, склонен към свирепо насилие, въплъщение на всичко най-добро и най-лошо в мъжете от племето риганте.
Но този човек го закриляше открай време и понасяше търпеливо омразата на връстниците им заради своя избор. Угризенията подтикваха Бануин към нерадостната мисъл, че е недостоен.
Дъждът поспря за малко преди пладне и Бейн бутна качулката назад и доближи приятеля си.
— Днес не си много приказлив.
Бануин се усмихна насила.
— Заради дъжда е.
— Хайде де! — Бейн го тупна по рамото. — Познаваме се от малки. Когато си толкова посърнал, нещо те гложди. Още ли си разстроен заради дебелака?
— Не. Мислех за живота си сред риганте.
Това поне беше част от истината.
— И какво?
— Не бях щастлив. Тежко е да те мразят за нещо, което не е по силите ти да промениш. Не съм виновен за кръвта, която тече във вените ми. Защо не искаха да ме смятат за един от тях като син на Ворна?
Бейн сви рамене.
— Да, трудно ти беше, признавам.
— Не съм сторил зло на никого от тях — продължи Бануин и в гласа му се прокрадна гняв. — Но те ме мразеха. Ти обаче все се караше и се биеше с някого, а те харесваха. Или щяха да те харесват, ако им беше позволил. В това няма никакъв смисъл.
Бейн го погледна и като че ли щеше да отвори уста, но се отказа и го изпревари малко, макар че сивият кон подбираше внимателно къде да стъпва в калта. След внезапния край на разговора Бануин започна да умува за последните си думи, чудеше се дали не е изрекъл неволно някаква обида. Остана си в недоумение и смуши кафявия кон да се изравни със сивия. Погледна Бейн. Не личеше приятелят му да се сърди, но и явно не му беше весело.
— Какво има? — попита Бануин. — Какво толкова казах?
— Уж искаш да си книжник, но за тебе всичко е твърде просто.
— Няма ли да ми обясниш?
— Какъв смисъл има? — отвърна Бейн. — Ти напускаш риганте и всичко това е в миналото.
— Все пак бих искал да знам.
Бейн вдигна поглед към притъмняващото небе. Скоро щеше да завали пак. Гръмотевица проехтя в далечината и конете трепнаха. Бейн погали дългата шия на сивия кон и му прошепна нещо, за да го успокои. Чак тогава се обърна към Бануин.
— Ето ти пример. Конете се подплашиха. А ти какво направи?
— Не те разбирам.
Бейн дръпна юздите, за да доближи кафявия кон, който още въртеше глава. Успокои и него.
— Не спираш да се оплакваш от този кон. Подскачал. Не те понасял. Но когато е уплашен, не го галиш, не му говориш. За тебе не е нищо повече от четирикрака твар, която ще те пренесе до морето. Седиш върху него, но не го яздиш. Изобщо не си опитал да се сближиш с него, да станеш негов приятел.
— Какво общо имат пък конете?!
Бейн тръсна глава.
— Наистина ли не разбираш? Цял живот се оплакваш, че никой не те харесва. Но кога си направил нещо за някого? Миналата година се подпали хамбарът на Ниан и всички се втурнаха да гасят. Ти къде беше? Остана си вкъщи. Докато се разотивахме целите в сажди и пепел, ти мина покрай нас, направо блестеше от чистота. Все едно бе окачил на врата си табела „Не ми пука за вас и за грижите ви.“ Някой ден ще проумееш, че си такъв, защото сам си избрал да си такъв. Не е заради кръвта във вените ти.
— Несправедлив си! И полусляп човек можеше да види веднага, че хамбарът на Ниан ще изгори до основи. Хората само си прахосаха силите и времето.
— Това уж прахосано време ги сплоти. Показаха си взаимно, че милеят един за друг, че са готови да рискуват един за друг. Ниан загуби хамбара си, но намери утеха в това, че има истински приятели, които го подкрепят. Два дена след това същите хора се събраха да построят нов хамбар. И това ли беше прахосване на време и сили? А ти пак не беше там.
Облаците отново стовариха дъжда върху тях. Бейн нахлупи качулката на главата си и се загърна плътно с коженото наметало. Бануин побесня, но каквито и думи да извикаше, бурята щеше да ги отнесе. Казаното от приятеля му сякаш го гризеше отвътре, докато се мъкнеха по пътя. Откакто се помнеше, получаваше само подигравки и побоища от риганте. Защо да го е еня за техните хамбари или техния живот?
Привечер дъждът се укроти, небето на запад просветля и двамата продължиха по брега на една придошла река. След един завой видяха в камъните строшена по средата каруца. Във водата се мяташе кон и отчаяно се мъчеше да задържи главата си над повърхността. Бейн срита сивия си кон в галоп натам. Скочи на земята, откопча колана с ножницата и го хвърли настрани, после се покатери на каруцата и тръгна към слабеещото животно. Сряза хамутите с ножа и се гмурна.