— Твоят приятел не може да изтегли всички ни! — изкрещя тя през грохота на водата. — Помогни на баща ми, аз ще се издърпам по въжето.
Бануин беше прекалено замаян от болка, за да спори с нея. Момичето вече се издърпваше полека към брега. Той протегна дясната си ръка и се помъчи да хване белокосия мъж, но не усещаше пръстите си. Възрастният човек се усмихна изнурено и впи пръсти в ръкава му. Бануин извика и мъжът го пусна веднага, но щеше да потъне. Младежът стисна тялото му с крака и главата пак се подаде на повърхността.
— Обвий ръце около врата ми!
Белокосият го послуша. Бануин погледна към брега. Момичето се измъкна на сушата и също хвана въжето. Бейн му даде знак, че е време да се пусне от камъка.
Бануин се вкопчи във възрастния мъж с лявата си ръка и се отблъсна с крака. Водата заля и двамата, въжето се опъна. Бануин помисли, че това е краят, белите му дробове щяха да се пръснат. Но след малко изскочи на повърхността и усети, че онези на брега дърпат с все сила. Краката му опряха в дъното. Белокосият вече беше в несвяст, но Бануин се беше вкопчил здраво в него.
Бейн остави момичето да държи въжето, нагази във водата и издърпа двамата на брега. Бануин се просна по гръб задъхан. Чу пъшкането на стареца. Бейн приклекна до него.
— Ръката ми е счупена — каза Бануин.
Бейн внимателно опипа подутата китка.
— Да, така изглежда. Ще я превържем и ще те заведем при лечител.
Момичето бе коленичило наблизо. Имаше къса тъмна коса, виолетовите очи изглеждаха огромни под прекрасно очертаното чело. И един поглед към тази красота стигаше да му олекне.
— Ти си много смел — каза тя тихо с леко дрезгав глас.
Не му хрумна подходящ отговор и той само опита да се усмихне. Изведнъж се разтрепери.
— Какво му е? — попита момичето.
— От студа и болката е — обясни Бейн. — Запали огън, а аз ще се погрижа за него.
Бейн му помогна да стигне до дърветата и го настани под един клонест бор, където земята беше почти суха. Вляво от него лежеше възрастният мъж, от гърдите му се чуваха хрипове. Момичето се мъчеше да запали огън, удряше с ножа на Бейн по кремък и искрите обсипваха купчинка сухи борови иглички. Бануин още трепереше, започна и да му се гади. Болката туптеше в ръката му, пръстите му вече се подуваха. Бейн донесе одеяло и го зави.
— Добре се справи — чу Бануин думите му.
И заспа.
3.
Бившият генерал Апий седеше на балкона и се наслаждаваше на слънцето и далечното море. От градината под него се разнасяше ухание на жасмин. Затвореше ли очи, почти успяваше да се залъже, че отново е в дома си с изглед към пристанището Кресия и белите канари на остров Дара. Въздъхна и настроението му се помрачи.
Тази зле построена къща със скърцащи греди и течение навсякъде не беше негов дом. Ация си оставаше погранично селище и желанието на жителите му да го превърнат в поне грубо подобие на Каменград будеше само съжаление. Никъде освен на площадчето пред сградата на Съвета нямаше настилка, нямаше и театри и арени. Единствената обществена баня още не беше довършена, защото парите за строителството се бавеха. А на хиподрума зрителите нямаше къде да седнат.
Обитателите на това място бяха същински отпадъци и отломки от обществото на Каменград — покварени политици, прогонени търговци или бегълци от правосъдието. Дори за разположените тук триста войници можеше да се каже, че са негодни за нищо, още повече че ги командваха офицери, извършили тежки провинения или изпаднали в немилост.
През денонощието, откакто Апий се бе настанил в къщата на Барус, вече го бяха посетили двама опозорени. Търговецът Макриос, обвинен в даване на подкупи и извършени измами, и бившият сенатор Баньон, за чието покровителство срещу пари в Каменград се разказваха легенди. Апий посрещна гостите любезно, благодари, че го приветстват в града, и им пожела приятен ден.
Гордостта му беше накърнена, защото бе станал един от тях — изгнаник на самата граница на империята, безкрайно далеч от цивилизацията. Питаше се дали и тяхното мнение за него е същото като неговото за тях. Дали се чудеха с какви ли мръсотийки се е занимавал, за да го прогонят чак в Ация? Потръпна. През целия си живот се бе стараел да е достоен и почтен човек. И една дребна монета не бе взел от търговците, които напираха да го подкупят, за да се заемат със снабдяването на поверената му Пантера. Нито веднъж не се бе поддал на дребнава ревност, алчност или завист. И ето го сега сред престъпници и бегълци в нескопосано нищожно подобие на имперски град. Мазилката на балкона вече се напукваше, по теракотените плочки падаха първите парченца. Апий огледа селището. От разстояние някои къщи изглеждаха напълно годни за обитаване, но той знаеше, че ако ги доближи, ще види същите недостатъци като в тази.