Видението изглеждаше толкова истинско, че Паракс понечи да докосне рамото на краля, прегърбен под товара на скръбта и срама. Но гледката избледня, за миг вместо хората зърна горичка, вятър полюшваше клоните. И само за един удар на сърцето пред погледа му се мярна стояща наблизо забулена жена. Подпираше се на жезъл. Огромен черен гарван прелетя от висок клон и кацна на рамото ѝ. Паракс се смръзна от ужас. Знаеше, че вижда страховитата Моригу от сидите, богиня на зли пакости и гибел.
Сепна се с вик. Усещаше колко лудешки бие сърцето в гърдите му. Огледа дърветата наоколо, но нямаше нито забулена жена, нито гарван. Надуши миризмата на цвърчащ бекон и му се стори, че още сънува. Изви глава и видя мъж, приклекнал до огън. Държеше над пламъците тиган с дълга дръжка. Мъжът го погледна и се ухили.
— Мъчеше те лош сън, старче — каза приветливо.
Притъмняваше, вятърът носеше студ. Паракс се примъкна до огъня и загърна зеленото наметало по-плътно около кльощавите си рамене. Взря се напрегнато в младежа. Нямаше брада, дългата му руса коса беше вързана на тила, от дясното слепоочие висеше тънка плитка, каквито имаха Морските вълци. Светлозелена ловджийска риза, елек от тъмнокафява кожа, панталон от еленова кожа и ботуши за езда до коленете. Не видя меч, но момъкът обръщаше парчетата бекон с ловджийски нож от ярко желязо.
— Ти си Бейн, Вълкоглавия — каза Паракс.
— А ти си Паракс, Кралския ловец.
— Да, аз съм… и се гордея с това.
Бейн прихна.
— Казват за тебе, че си най-великият следотърсач.
— Да, така казват — съгласи се старецът.
— Но вече не си, Паракс. — В усмивката на младежа имаше съчувствие. — Наблюдавах те. Пресече дирите ми три пъти през последните два дена. Третия път оставих дълбока следа, за да я видиш, а ти мина направо през нея.
Паракс се взря отблизо в него. Сега виждаше и разноцветните очи — зелено и кафеникаво-златисто. „Същите като на баща му. Същите като на краля.“ Този момък изглеждаше твърде зрял за седемнайсетте си години, прекалено корав и опитен.
— Намислил си да ме убиеш ли? — попита старецът.
— Това ли искаш?
— Ако го направиш, би имало чудата справедливост — подхвърли Паракс. — Срещнах баща ти за пръв път, когато беше горе-долу на твоята възраст. Дойде да ме убие. Преследвах го много дни с отряд воини от племето пердии. Ама че хитрец се оказа — уби седмина от преследвачите. Направи всичко по силите си, за да ме отклони от следата. Много находчив младеж. Проследих го по камъни и по вода. Веднъж едва не ме заблуди. Следите му се изгубиха под клона на стар дъб. Издърпал се нагоре, изтичал по клона и скочил в короната на близкото дърво. Но тогава не бях стар и безполезен. Открих го.
— А той защо не те уби?
Паракс сви рамене.
— Не знаех и тогава, не знам и днес. Хапнахме заедно и той си тръгна, за да се присъедини към армията на Каменград. Когато се срещнахме отново, той вече беше мъжът, убил краля на пердиите, а аз бях вързан и щяха да ме пратят при робите, дълбаещи земята в рудници. Той ме позна и ме спаси. И сега седя до сина му. Е, ще ме убиеш ли?
— Нямам причина да те мразя, старче — каза Бейн. — Склонен съм да те оставя жив.
— Щом е тъй, дай и на мен от този бекон, иначе може да умра от глад.
— Разбира се. Храната си е твоя.
Младежът набоде парче с ножа си и подаде тигана на Паракс. Нахраниха се в мълчание. Беконът беше вкусен, но се оказа леко пресолен и старецът отиде при потока да пийне вода.
— Как се изплъзна на потерята? — попита, когато се върна при огъня.
— Не беше трудно. Не горяха от желание да ме намерят. Не ги виня за това. Повечето са женени и не им се иска да оставят млади вдовици.
— Ти си много наперено копеле! — сопна се ловецът.
— Такъв съм си. И много ме бива с меча и ножа. Сражавал съм се, Паракс. Два пъти срещу Морските разбойници и три пъти срещу непрокопсаници, изгонени от племето норвии. — Чукна с пръст по широката златна гривна на лявата си ръка. — Чичо Брефар ме награди с това за проявената доблест. Трябваше кралят да ми връчи наградата… но щеше да е доста неудобно.
Паракс долови надигащия се гняв в гласа му и реши да говори за друго.
— Ти защо ми позволи да те намеря?
Бейн се засмя.
— Не си ме намерил. Аз те намерих. Съжалих те. Сигурно е тежко да загубиш уменията си.
— Така си е. Съмнявам се обаче и ти да доживееш времето, когато ще научиш колко е тежко. Е, защо поиска да говориш с мен?
Младежът не отговори веднага. Занесе тигана при потока, изми го, изтърка го със стиска трева и го прибра в раницата на ловеца. После се излегна до огъня.