— Значи аз съм варварин според тебе?
— Момко, аз съм стар войник. Виждал съм мнозина като тебе — бойци, мъничко влюбени в смъртта. Животът без риск не означава нищо за вас. Смятате го за прахосан. Ако видиш бездна, задължително е да застанеш на самия ръб, да предизвикаш тази пустота да те погълне. Ако видиш кон, който никой не може да яхне, задължително е да го обуздаеш. А ако видиш непобедим мъж, задължително е да му се опълчиш.
— Много си прозорлив, генерале.
— Още по-прозорлив съм, отколкото си мислиш. Какво го е прихванало Конавар, че е решил да прати сина си в Каменград?
— Нима познаваш Конавар? — сдържано попита Бейн.
— Бих се редом с него във войната срещу пердиите и срещу него на Когдънското поле. О, да, достатъчно добре го познавам, за да видя приликата, която изпъква дори в необикновените ви очи. Бейн, не споменавай пред никого за потеклото си. Иначе ще те завлекат при Джасарай, който ще поиска да те използва срещу баща ти.
— Ще запомня това — невъзмутимо каза Бейн. — Само боговете знаят колко обичам баща си.
Апий се взря в него, но реши да не разпитва излишно. Бейн стана и се протегна, а след това му зададе много откровен въпрос. Апий се разсмя.
— Правилният начин да попиташ е: „Къде може един мъж да се позабавлява в приятна женска компания?“ Ето го и моя отговор, младежо — не съм живял тук достатъчно дълго, за да знам. Когато науча, ще осведомя и тебе. Може би ще имаш полза, ако утре наминеш към пристанището. Не се съмнявам, че някой услужлив гражданин ще те упъти.
— Ама че тъпо… — промърмори Бейн и излезе от стаята.
Чу как щракна вратата в стаята на Лия. Надникна при Бануин, който бе заспал дълбоко, и отиде да си легне.
Откри, че мисли за Лия. Когато я бе видял за пръв път край реката, тя не беше нищо повече от хубаво момиче. Но през деня, докато се разхождаха в градината, забелязваше как накланя глава засмяна, колко изящна е шията ѝ, колко пълни са устните ѝ. Щом седнаха на пейката под платнения навес, долови уханието на косата ѝ.
„Отдавна не си бил с жена“ — напомни си. Унесе се в мисли за тъмнокосото момиче, представяше си как се разхождат заедно под склоновете на планината Друаг, а слънцето се показва над върховете и мъглата се разпръсква между дърветата в гората с Дървото на желанията.
Капитанът на стражата Оранус беше уморен, коремът му къркореше от евтиното червено вино, болката блъскаше в главата му. Средата на седмицата в Ация обикновено беше спокойна, затова той си донесе стомничка вино в малката канцелария срещу килиите. Надяваше се, че тя ще му помогне да си отспи през нощта, но сега и в стомаха, и в главата му беше кисело.
Оглеждаше злобно разгневената групичка, струпала се около бюрото му. Дърдореха едновременно и нестройният хор само засилваше туптенето на болката. Знаеше добре коя е жената — курва, която упражняваше занаята си в източния край на пристанището. Мъжът със счупения нос и подутото око беше нейният сводник Нестар, съдържател на крайбрежна кръчма, заслужила лоша слава с грабежи, изнудвания и измами на клиенти. До него стояха двама от хората му, които също бяха отнесли пердаха. Капитанът би затворил кръчмата на Нестар с голямо удоволствие, но сводникът имаше влиятелни приятели като търговеца Макриос и съветника Баньон. Оранус беше на четирийсет и четири, оставаха му само осем месеца до военната пенсия и безплатния парцел земя, затова нямаше никакво намерение да си навлича омразата на хора с власт.
Потърка очите си и се загледа в кльощавия мъж до вратата. Не го познаваше. По лицето му имаше кървави точици, а от челото му стърчаха тресчици. Видът на нелепите рани облекчи за малко главоболието на капитана. Но само за малко.
Утрото наистина беше спокойно, преди да доведат варварина. Оранус погледна към окования в килията боец от племената. Младежът имаше могъщи мускули и дълга руса коса, от едното му слепоочие висеше тънка плитка. Не носеше наметало с цветовете на племето си, но капитанът знаеше, че не е сени. У него се долавяше необуздан дух, значи не бе живял под игото на Каменград. Може би беше от норвиите или от риганте. Оранус си наля чаша вода и я изпи. Чак тогава насочи вниманието си към ядосаните хора.
— Тишина! — изръмжа, защото болката удряше с нажежени чукове в главата му. Посочи червенокосата курва. — Рокси, да чуя първо тебе. Другите да си затварят устите.
— Господине, тоя мръсник ме нападна. Ограби всичките ми спестени пари. Изкърти вратата с ритник, докато се бях усамотила с приятел. Метна приятеля ми през прозореца.
— За мен говори — обади се мъжът с тресчиците в челото. — Приказвахме си, а този дивак нахълта. Опитах се да го сгълча за грубостта му, но той ме награби и ме хвърли през затворените капаци на прозореца. За щастие под прозореца имаше навес, който смекчи падането. — Кльощавият въздъхна. — Мога да се обзаложа обаче, че той не знаеше за навеса. Имах късмет, че платнището беше здраво и не се разпори.