Или може би защото Джон беше толкова добър слушател. Алекс си спомни, че той винаги е бил такъв.
— Но достатъчно за моето ново семейство — внезапно каза той. — Ще ги видиш достатъчно скоро. Как си? Успя да избегнеш въпросите ми много ловко.
Джон се подсмихна.
— Същият както винаги, предполагам, с изключение на това, че сега имам титла.
— И дом.
— И дом. Купих това място, като инвестирах и реинвестирах парите от офицерския ми чин.
Алекс изсвири леко.
— Явно имаш златни ръце във финансово отношение. Трябва да си поговорим за това някой ден. Вероятно мога да науча едно-две неща от теб.
— Всъщност, тайната на финансовия успех не е толкова сложна.
— Наистина? Моля те, кажи каква е?
— Здравият разум.
Алекс се засмя.
— Нещо, което се боя, че ми липсва през последните няколко месеца, но се страхувам, че това прави любовта с мъжа. Слушай, защо скоро не дойдеш на вечеря? Казах на жена ми за теб и тя има голямо желание да се срещнете. И разбира се вече познаваш Бел.
— Ще ми бъде приятно — каза Джон. И в рядка проява на чувства, добави: — Мисля, че ще е много хубаво да имам някакви приятели в околността. Благодаря, че се отби.
Алекс погледна внимателно стария си приятел и за миг видя точно колко самотен беше наистина Джон. Но секунда по-късно, баронът прикри погледа си и изражението му придоби обичайната си неразгадаемост.
— Много добре тогава — любезно каза Алекс. — Какво ще кажеш за след два дни? Тук не спазваме градските часове, така че вероятно ще вечеряме около седем.
Джон кимна с глава.
— Отлично. Ще се видим тогава. — Алекс стана и разтърси ръката на Джон. — Радвам се, че пътищата ни се кръстосаха отново.
— Аз също. — Джон придружи Алекс навън до конюшнята, където го чакаше конят му. С приятелско кимване, херцогът яхна животното и потегли.
Джон бавно се върна в къщата, като се усмихваше на себе си, докато гледаше към новия си дом. Когато стигна до вестибюла обаче, Бъкстън му препречи пътя.
— Това пристигна за вас, милорд, докато разговаряхте с Негова светлост. — Той подаде на Джон плик върху сребърен поднос.
Джон повдигна вежди докато разгъваше бележката.
Колко странно. Джон обърна плика в ръката си. Името му не беше написано никъде.
— Бъкстън? — извика го той.
Икономът, който се беше отправил към кухнята, се обърна и се запъти обратно към Джон.
— Когато това пристигна, какво каза пратеникът?
— Само че има послание за господаря на къщата.
— Той спомена ли специално моето име?
— Не, милорд, не мисля. Всъщност този, който го достави, беше дете. Не мисля, че бе на повече от осем или девет години.
Джон погледна още веднъж подозрително хартията и после сви рамене.
— Вероятно е за предишните собственици. — Той я смачка в ръка и я изхвърли настрана. — Аз със сигурност нямам идея за какво е това.
По-късно същата нощ докато вечеряше, Джон мислеше за Бел. Докато държеше чаша с уиски над страниците на „Зимна приказка“, мислеше за нея. Докато се пъхаше в леглото си, отново мислеше за нея.
Тя беше красива. Това беше безспорна истина, но той не смяташе, че тази е причината, поради която беше проникнала в мислите му. Имаше блясък в тези светлосини очи. Блясък на интелигентност и… съчувствие. Тя се беше опитала да се сприятели с него, преди той напълно да отблъсне нейния опит. Тръсна глава, сякаш за да я прогони от мислите си. Знаеше много добре, че не трябва да мисли за жени преди да заспи. Той затвори очи и се помоли за сън без сънища.
Намираше се в Испания. Беше горещ ден, но неговата рота беше в добро разположение на духа; нямаше битки през последната седмица.
Бяха разквартирувани в малък град от почти месец. Местните в по-голямата си част, бяха благодарни, че ги има. Войниците носеха пари, най-вече в таверните, но всеки чувстваше процъфтяването, когато англичаните бяха в града.
Както обикновено, Джон беше пиян. Искаше само да премахне писъците, които звънтяха в ушите му и кръвта, която винаги чувстваше върху ръцете си, без значение колко често ги миеше. Още няколко питиета, прецени той и щеше да изпадне в забвение.
— Блекууд!
Той погледна нагоре и кимна на мъжа, който седна на масата срещу него.
— Спенсър.